— Въпреки това рискът е бил огромен. Могъл е да бъде видян, а пък не можеш да застреляш човек така, че да изглежда като нещастен случай.
— Не, не като нещастен случай.
— Какво имате пред вид?
— Нищо… едно малко хрумване. Може да изляза прав, а може би не. Като го оставим за малко настрана, има и още нещо, което току-що споменах: едно съществено условие.
— Което е?
— Положително вие можете да ми го кажете, Хейстингс.
— Не бих искал да ви лиша от удоволствието да ми покажете колко сте по-умен от мене.
— Ах! Тоя сарказъм! Тая ирония! Е, това, което бие на очи, е следното: подбудата не е ясна. Ако беше, тогава и рискът щеше наистина да е твърде голям, за да може човек да го поеме. Хората щяха да говорят: „Чудя се дали не е бил еди-кой си. Къде е бил еди-кой си, когато е бил даден изстрелът?“ Не, кой може да е убиецът — по-правилно потенциалният убиец — не е ясно. И това, Хейстингс, ме кара да се страхувам! Да, ей сега се страхувам. Успокоявам себе си. Казвам си: „Те са четирима.“ Казвам си: „Нищо не може да се случи, когато са четиримата заедно.“ Казвам си: „Това би било лудост!“ И цялото време ме е страх. Тия „случайности“… искам да чуя за тях!
Той рязко се обърна.
— Още е рано. Ще отидем по другия път, по шосето. От градината нищо няма да научим. Да разгледаме обикновения път до Крайната къща.
Трябваше да минем през главния вход на хотела, по стръмно нагорнище вдясно, и горе стигнахме до тесен път с надпис на оградата: Само за Крайната къща.
Тръгнахме по него и след неколкостотин крачки пътят направи остър завой и свърши с разнебитена порта, която имаше голяма нужда от боядисване.
Зад портата, вдясно, имаше малка портиерска къщурка. Тя представляваше интересен контраст с портата и със състоянието на обраслия с трева път към голямата къща. Градинката около нея беше подредена и спретната, прозорците бяха наскоро боядисани и на тях имаше пердета.
Над една леха с цветя се беше навел някакъв мъж с широка куртка. Когато портата изскърца, той се изправи и се обърна да ни изгледа. Беше към шестдесетгодишен, не по-нисък от шест фута, с яко телосложение и обветрено лице. Главата му беше почти съвсем плешива. Очите му бяха ясносини и бляскаха. Изглеждаше да е добродушен човечец.
— Добър ден — поздрави ни той, когато минахме край него.
Отговорих му със същото, но цялото време, докато вървяхме по пътя към къщата, усещах тия сини очи да се взират изпитателно в гърбовете ни.
— Чудя се дали… — рече замислено Поаро.
И се пресече, без да благоволи да добави някакво обяснение, за какво именно се чуди.
Къщата беше голяма и имаше доста мрачен вид. Беше заградена с дървета, клоните на които опираха на покрива. Беше явно в лошо, състояние. Поаро й хвърли един преценяващ поглед, преди да позвъни на звънеца — старомоден звънец, който трябваше да се дръпне с херкулесовска сила, за да заработи, а след това печално кънтеше безспир.
Вратата ни отвори жена на средна възраст — „скромна жена, облечена в черно“ — така, струва ми се, би трябвало да я опише човек. Много почтена, доста печална, съвършено безразлична.
Госпожица Бъкли, каза ни тя, още не била се завърнала. Поаро й обясни, че имаме уговорена среща. Той успя да я убеди с известни затруднения да ни пусне вътре, но жената беше от тоя тип, който е склонен да бъде подозрителен спрямо чужденци. Всъщност се лаская от мисълта, че благоприятният изход се дължеше на моята външност. Тя ни пусна и ни въведе в гостната, за да дочакаме завръщането на госпожица Бъкли.
Там нямаше нищо печално. Стаята гледаше към морето и беше заляна със слънчева светлина. Беше поизоставена, личеше и смесица на стилове, които не се търпят взаимно — ултрамодерен от по-евтиния вид, напластен върху тежкия викториански стил. Пердетата бяха от избелял брокат, но калъфките на мебелите бяха нови и пъстри, а възглавниците просто пламтяха. По стените имаше закачени семейни портрети. Някои от тях ми се видяха извънредно хубави. Имаше грамофон и оставени в безредие няколко плочи. Транзистор, почти никакви книги и разгърнат вестник, захвърлен в края на кушетката Поаро го вдигна и пак го остави с гримаса. Беше „Сейнт Лу седмичен преглед“. Нещо го накара да го вземе за втори път и тъкмо беше зачел някакво съобщение, когато вратата се отвори и в стаята влезе Ник Бъкли.
— Донеси леда, Елин! — извика тя през рамо, след това се обърна към пас — Е, ето ме и мене… и успях да отпратя другите. Ще умра от любопитство. Да не съм отдавна загубилата се героиня, необходима до гуша за киното? Вие се държахте така тържествено (тя говореше на Поаро), че струва ми се, не би могло да бъде нищо друго. Хайде, направете ми някое хубаво предложение!