И за мое крайно удивление Чаленджър наистина се махна. Изскочи от стаята като светкавица. Аз го изпратих със зяпнала уста.
Поаро се изсмя.
— Нали ви казах, mon ami. Вашите инстинкти винаги ви лъжат. C’est epatant103!
— Кокаинът е бил в ръчния часовник… — започнах аз.
— Да, да. Точно поради това мадмоазел Ник го е имала под ръка в болницата. А понеже е изразходвала запаса си за шоколадените бонбони, тя помоли току-що мадам да й даде своя, който беше пълен.
— Искате да кажете, че не може без него?
— Не, не. Мадмоазел Ник не е наркоманка. Понякога… за удоволствие… нищо повече. Но тая вечер той й трябва за друга цел. Тоя път тя ще вземе пълна доза.
— Искате да кажете?… — Аз не можах да довърша.
— Това е най-добрият изход. По-добре от въжето на палача. Но ш-ш-ш! Не бива да го казваме пред мосьо Вайз, който е самото олицетворение на законността и реда. Официално аз нищо не зная. Съдържанието на ръчния часовник, това е най-обикновено досещане от моя страна.
— Вашите досещания са винаги правилни, мосьо Поаро — забеляза Фредерика.
— Трябва да си вървя — каза Чарлз Вайз и напусна стаята с изражение на студено порицание.
Поаро погледна Фредерика, после Лазаръс.
— Вие ще се ожените, а?
— Колкото може по-скоро.
— Искам да ви уверя, мосьо Поаро — каза Фредерика. — Не съм такава наркоманка, за каквато ме смятате. Аз съм го намалила вече до съвсем мъничка доза. Мисля, че сега, с щастие пред себе си, няма вече да имам нужда от ръчен часовник.
— Надявам се, че ще бъдете щастлива, мадам — благо каза Поаро. — Вие сте много изстрадали. И въпреки всичките си страдания сте запазили в душата си качеството да бъдете милостива…
— Аз ще се грижа за нея — каза Лазаръс. — Моите дела не вървят много добре, но вярвам, че ще се справя с положението. Ако ли не успея… е, Фредерика е съгласна да остане бедна… с мене.
Фредерика с усмивка кимна.
— Късно е — рече Поаро, след като погледна часовника си.
Всички станахме.
— Ние прекарахме странна вечер в тая странна къща — продължи Поаро. — Тя е, струва ми се, както казва Елин, лоша къща…
Той погледна портрета на стария сър Никълъс.
После с неочаквано движение на ръката повика Лазаръс настрана.
— Моля да ме извините, но от всички мои въпроси един все още е останал неотговорен. Кажете ми, защо сте предложили петдесет лири за тая картина? Ще ми достави много голямо удоволствие да го узная, тъй че, нали разбирате, да не остане нищо неотговорено.
Лазаръс го загледа с безизразно лице за една-две минути. Сетне се усмихна.
— Виждате ли, мосьо Поаро — каза той, — аз съм търговец.
— Точно така.
— Тая картина не струва нито пара повече от двадесет лири. Аз знаех, че ако предложа на Ник петдесет, тя веднага ще заподозре, че портретът струва много повече и ще иска да й го оцени някой друг. Тогава щеше да открие, че съм й предложил много повече от стойността. Следващия път, когато бих й предложил да купя някоя картина, нямаше да проверява оценката.
— Да, и после?
— Картината на оттатъшната стена струва най-малко пет хиляди лири — сухо рече Лазаръс.
— Аха! — Поаро дълбоко пое дъх. — Сега зная всичко — радостно добави той.