— Не — промълви Ник със затаен дъх.
— Аз съм Еркюл Поаро.
— О! — каза Ник с някакво равнодушие. — О, да!
— Името ми ви е познато, а?
— О, да!
Тя гузно се сви. В очите и се появи изражение на хванато зверче. Поаро не сваляше поглед от нея.
— Не сте спокойна. Предполагам, това означава, че не сте чели книгите ми.
— Е… не… не всичките. Но зная името, разбира се.
— Мадмоазел, вие сте учтива малка лъжкиня. (Аз трепнах, понеже си спомних, че бях чул същите думи да се казват в хотел „Маджестнк“ същия следобед.) Аз забравих… вие сте още дете… не сте могли да чуете. Славата отминава тъй бързо! Моят приятел… той ще ви каже.
Ник обърна очи към мене. Леко смутен, се поизкашлях.
— Мосьо Поаро е… ъ-ъ-ъ… беше… прочут детектив — обясних аз.
— О, приятелю! — Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Mais dites done.16 Че кажете й на мадмоазел, че аз съм единственият, ненадминатият детектив, най-великият, който някога е живял на света!
— Сега това вече не е нужно — студено възразих аз — Вие й го казахте сам.
— Е, да! Но щеше да е по-приятно, ако бих могъл да запазя скромността. Човек не бива да си пее сам похвали.
— Човек не бива да държи куче, а да лае сам той — съгласи се Ник с подигравателно съчувствие. — Как е името на кучето, между другото. Предполагам, доктор Уотсън?
— Казвам се Хейстингс — казах й хладно.
— Сражение в… 1066 година — рече Ник — Кой казва, че нямам образование? Е, всичко това е съвсем, съвсем чудесно! Мислите ли, че някой наистина иска да ми види сметката? Колко увлекателно! Но, разбира се, такива неща не се случват в действителност. Само в книги. Предполагам, че мосьо Поаро е като хирург, който е измислил нова операция, или лекар, който е открил някаква рядка болест и иска всеки да я има.
— Sacre tonnerre!17 — кресна Поаро. — Ще се държите ли сериозно? Тия днешни младежи, нищо ли не може да ви накара да бъдете сериозни? Нямаше да бъде шега, мадмоазел, ако лежахте в градината на хотела, хубав малък труп, с хубава дупчица в главата вместо в шапката. Тогава нямаше да се смеете, нали?
— Задгробен смях, разнесъл се на сеанс — каза Ник. — Но сериозно, мосьо Поаро, всичко това е много любезно от ваша страна и така нататък, обаче цялата тая история трябва да е случайност.
— Вие сте упорита като дявола!
— Точно оттам идва и името ми. Хората вярваха за дядо ми, че е продал душата си на дявола. Всички тука го наричаха Стария Ник, както наричат дявола. Той си беше проклето старче, но много забавен. Аз го обожавах. Навсякъде ходех с него и хората ни наричаха Стария Ник и Младата Ник. Истинското ми име е Магдала.
— Това е необикновено име.
— Да, един вид семейно. В семейство Бъкли е имало безброй Магдали. Ето една от тях — Тя кимна към закачен на стената портрет.
— Аха! — рече Поаро. Сетне погледна портрета, който висеше над камината, и попита: — Това ли е дядо ви, мадмоазел?
— Да, чудесен портрет, нали? Джим Лазаръс искаше да го купи, но аз не се съгласих да го продам. Изпитвам особена обич към Стария Ник.
— О! — Поаро помълча една минута, после заговори много сериозно: Revenons a nos moutons.18 Слушайте, мадмоазел: умолявам ви да бъдете сериозна. Вие сте в опасност. Днес някой е стрелял във вас с маузер…
— С маузер ли?
Тя беше поразена.
— Да, защо? Познавате някого, който има маузер.
Тя се усмихна.
— Самата аз имам.
— Вие имате?
— Да, беше на татко. Той го донесе от войната. Оттогава все се въргаля тука. Едва онзи ден го видях ей в това чекмедже.
Девойката посочи старомодна писмена маса. После, сякаш и беше дошла някаква необикновена мисъл, отиде при масата и издърпа чекмеджето. Тя се обърна някак озадачено. В гласа й прозвуча нова нотка:
— О! — каза тя — Той… Той е изчезнал.
3
СЛУЧАЙНОСТИ?
Именно от този миг разговорът се поведе в по-друг път. Досега Поаро и девойката бяха само водили някакъв безсмислен спор. Разделяше ги пропастта на годините. Неговата слава и репутация не значеха нищо за нея — тя принадлежеше към поколение, което познава само големите имена на своето собствено време. Ето защо неговите предупреждения не й правеха никакво впечатление. Той беше за нея само един доста смешен възрастен чужденец със забавна склонност към мелодрама.
А това отношение пречеше на Поаро. На първо място, от него страдаше суетността му. Той вечно твърдеше, че целият свят познава Еркюл Поаро. Сега пред него имаше някой, който не го познава. „Много хубаво за него — неволно си мислех аз, — но не съвсем благоприятно за гонената от него цел!“
18
Revenons a nos moutons (фр.) — „Да се върнем при овцете“, сиреч: да се върнем на въпроса. — Б.пр.