Ако Анджелина бе монахинята, която е била преследвана до катакомбите...
Та това трябваше да означава...
Естествено!
Анджелина!
Не по някакво съвпадение Анджелина беше в катакомбите! Не по някакво съвпадение тя беше там с Роберт! И не по някаква случайност беше завързала накита около врата на Роберт!
Не само че Анджелина е била младата монахиня, която Хораций и хората му са залостили вътре в катакомбите, за да умре там.
Анджелина беше също непорочната и неопетнена наследница на Ева.
Светата Дева.
Анджелина беше пазителят на накита.
В старото пророчество се говори за Анджелина и Роберт!
Роберт преглътна тежко.
Ако разбираше старото предание правилно, то Анджелина се нуждаеше от двата амулета. Нуждаеше се от тях, за да спаси земята.
ОТВЛЕЧЕНИ
Ръководителят на астрономическата служба Сузи Лий вдигна глава от екрана на компютъра и прокара нервно пръсти през косата си.
- Готови ли са изчисленията? - попита колегата й с нервен глас.
Тя кимна.
- Колко е сериозно?
Сузи Лий преглътна. Преглътна няколко пъти, преди да каже:
- Изчисленията показват, че е 99,9 процента вероятно кометата да ни удари. Големината и скоростта й говорят за това, че всеки контакт със Земята ще бъде катастрофален. - Тя преглътна. - Когато голям астероид е ударил Земята преди 65 милиона години, динозаврите са изчезнали. Сблъсъкът с тази нова комета е далеч по-сериозен. Никой няма да го преживее. Нито хората, нито животните. Няма къде да се скрием. Кометата чисто и просто ще опустоши живота на Земята.
Гласът й я предаде. Трябваше й малко време, за да се съвземе. После продължи:
- Това е краят на света. Това е Денят на Страшния съд.
Монасите
Осло
- Мамо!
Роберт събу обувките си и се втурна в стаята.
- Мамо, разбрах...
Първото нещо, което видя, беше майка му, която беше завързана за един стол.
Той спря.
- Мамо?
Очите й бяха широко отворени. Беше завързана за стола. В устата й бяха натикали парче плат.
Очите му видяха това. Ала мозъкът му не можеше да го регистрира.
Като на филм. Не беше реално.
- Мамо? - рече той.
Очите й. Изпълнени със страх. Тя клатеше глава. Като че искаше да му каже нещо.
Да го предупреди.
„Бягай! - крещеше погледът й. - Бягай, Роберт, бягай!”
Тогава той ги видя.
Бяха се скрили. Бяха облечени в обикновени дрехи.
Ала той веднага ги позна. Монасите.
Domini Canes!
Божиите кучета!
Той се сепна. Трябваше да хукне към антрето, после да излезе в коридора и да вика за помощ. Съседите веднага щяха да отворят вратите си. Полицията щеше да бъде тук до няколко минути.
Но не успя.
Единият от монасите стоеше точно зад него. Трябва да е чакал в стаята на Роберт.
Лицето му беше студено. Безизразно.
Монасите ги изведоха навън, пред входа на кооперацията и ги вкараха в един минибус. И Роберт, и майка му бяха с ръце, завързани на гърба.
Монасите накараха майка му да седне най-отзад, а Роберт до нея. От двете им страни седеше по един монах.
Единият завърза очите им с шалове.
„За да не видим къде ни водят” - помисли си Роберт.
После потеглиха.
Нямаше представа колко дълго се бяха возили. Роберт се люшкаше между монасите. Навлизаха във вътрешността на града или пък го напускаха? Първите няколко минути той се опитваше да внимава за завоите и да си представя накъде се движат. Но много бързо се обърка.
Прилоша му. Опита се да мисли за напълно други неща. Но не беше лесно. Устата му се пълнеше с повръщано.
„Не повръщай, не повръщай ” - повтаряше си той наум.
Той се бореше с вътрешното желание да се отскубне.
Нито един от монасите не продума.
Миришеха странно. Не лошо, но различно. Сладникаво. Като че на тамян.
Не повръщай, не повръщай!
Най-накрая спряха. Колко дълго бяха пътували? Доста продължително. Нямаше как да изчисли времето с точност.
Роберт чу, че отварят вратите и ги избутват встрани.
Усети свежия въздух, който го лъхна. Единият от монасите го хвана и го изведе навън от колата. Чу скимтенето на майка си.
Заведоха ги в някакъв парк. Чу скърцането на камъчетата под краката им. Отвориха една скърцаща врата. Влязоха в стая, която миришеше на застояло. Като че на стара плесен. Минаха по дълги стълби. Удари го студен въздух. Отвориха тежка врата. После спряха.