Само ако успееше да го извади, можеше да се обади в полицията.
Историческата експозиция беше в модерния музеен център, който се намираше съвсем близо до църквата. Центърът беше отворен от десет часа сутринта, т.е. отпреди десетина минути. Четирима от монасите - и Роберт - слязоха от минибуса и тръгнаха към центъра с музейната сбирка. Монасите бутаха Роберт пред себе си.
- Туристи толкова рано? - зачуди се жената на касата. Тя погледна Роберт и четиримата монаси, които бяха облечени в дънки и тениски. Усмихна им се неуверено. Като че усещаше, че нещо не беше както трябва, макар че не можеше да каже какво точно.
Триъгълното украшение и другите археологически находки бяха поставени зад стъклени витрини. Местните историци бяха събрали оръдия на труда и оръжия, брошки и гребенчета, римски монети и накити.
Всеки предмет беше представен чрез кратък текст на норвежки, английски, немски и френски.
- Луцио! - викна единият от монасите и кимна към една от витрините в средата на залата.
Триъгълният накит! На табелката пишеше:
ТРИЪГЪЛЕН НАКИТ
(Неясна възраст, навярно 1800 - 2200 години?)
Открит по време на разкопки при Боргундската църква по-рано тази година. Бил е намерен заедно с римски монети от първото столетие след Христа и карта. Накитът навярно е част от викингски гроб и вероятно е бил изработен в Древен Рим (27 г. пр. Хр. - 476 г. сл. Хр.).
Решително Луцио отиде при витрината и се опита да я отвори. Беше затворена добре.
- Извинете - каза му жената, - не можете да...
Тогава тя разбра. Като че осъзна, че няма значение какво казва, какво прави или иска да стори.
Луцио продължаваше да напъва отворчето на витрината.
Роберт погледна жената.
И двамата преглътнаха.
Единият от монасите отиде при жената и застана зад нея, хвана я за ръцете, така че да може да я задържи, ако тя реши да стори нещо. Но тя просто стоеше на едно място и не помръдваше.
- Chiave! - извика единият от монасите на италиански.
- Key! - преведе той на английски. - СЕГА!
- Искат ключа - рече й Робърт.
- Ключа ли? - запита го жената.
- Ключа за витрината ли?
- Не мога да им го дам.
- Смятам, че това би било най-доброто, което можете да направите!
- Key! Key now! - извика монахът.
Жената отвори един шкаф, потърси в него и после извади една връзка ключове. С трепереща ръка подаде връзката на монаха, който се намираше най-близо до нея. Той я хвърли на Луцио, който бързо откри точния ключ и отключи витрината.
Полицаят пиеше първата си чаша кафе за деня когато телефонът иззвъня. Местната полицейска централа е приела беззвучна аларма от музейния център към църквата в Боргунд. Беззвучната аларма означава, че някой е включил алармата, макар че не се чува нищо.
Полицаят сбръчка чело. Центърът за посетители при църквата в Боргунд ли? Че какво могат да откраднат там? И то в десет часа заранта? Пари там нямаше. А едва ли имаше нещо чак толкова ценно, което да представят на изложението. Бяха инсталирали алармата заради иманярите.
Погледна часовника. Осемнадесет минути след десет. Пътят до църквата щеше да отнема двадесет и пет - тридесет минути. Около четвърт час, ако караше много бързо, с включен буркан. Но безшумна аларма посред бял ден - можеше да се окаже просто грешка. Ужас! Той реши, че не бива да чака, а най-добре да звънне в центъра.
Майката на Роберт движеше ръката си крайно бавно. Успя да бръкне в якето си. Мобилният телефон, който монасите не бяха открили, беше там. Ръката й се плъзна леко. Пръстите хванаха телефона. Беше тънък iPhone.
Имаше ПИН код. Но тя таеше също така, че има и бутон за спешни случаи. Намираше се най-отдолу вдясно. Тогава нямаше да се налага да вкарва ПИН кода. С поглед, забит в двамата монаси, тя извади мобилния телефон от джоба си. Единият от монасите все още работеше нещо с лаптопа си. Другият седеше и четеше Библията.
Тя извади телефона. Набра номера.
Отключи се!
С палеца си натисна номера.
ВЪВЕДЕТЕ КОД.
Но не, не беше нужно! Натисна бутона за спешен разговор.
Появи се клавиатура.
Тя погледна монаха при лаптопа и онзи, който четеше Библията.
Като че той усети, че тя го наблюдава и веднага вдигна поглед. Тя замръзна. Но той не видя мобилния телефон в ръката й. Беше закрит от бедрото й.
Върна се към четенето.
Тя погледна надолу. Палецът й се плъзна вдясно - 1. Изчака малко, за част от секундата. После избра отново 1. Притаи дъх. Монасите не забелязаха нищо. Плъзна пръста си вляво. Натисна 2. Така. Готово: 112. Спешният номер на полицията. Сега обаче трябваше да успее да се свърже. Не можеше да доближи мобилния телефон до ухото си. Трябваше да разчита на късмета си. Дано от другата страна има някого.