- Please - извика тя. - Моля Ви!
Двамата монаси я погледнаха с питащи погледи.
- Why are you holding us hostage? - крещеше тя - Защо ни държите като заложници?
Не говореше на монасите. Естествено, говореше на полицаите. Но трябваше да изглежда така, че говори на монасите, така че те да не разберат какво става.
Нито един от монасите не й отговори. Просто я гледаха с неразбиране.
- Защо? - извика тя. Правеше се на отчаяна. Тя беше отчаяна.
- Тихо! - викна й единият от двамата. - Тихо!
- Не разбирам - продължи тя. - Защо ни държите тук? - Тя изговори името на хотела високо и отчетливо. - Защо ни отвлякохте?
- Тихо! - извика монахът.
- Роберт! Синът ми! - тя извика думите. - Защо взехте сина ми и го заведохте в Боргундската църква?
- ТИХО! - викна монахът.
Не можеше да получи никакъв отговор от музейния център. Въздъхна. Нямаше друг избор. Реши да направи едно кръгче, за да се убеди, че всичко е наред. Всъщност имаше твърде много работа за вършене, за да хукне към Боргунд, но пък алармата си беше аларма. Знаеше, че някъде близо до Боргунд има патрулка. Но не искаше да ги обезпокоява ненужно. Имаха си по-важна работа от това да проверяват фалшиви аларми.
Тъкмо излизаше, когато телефонът иззвъня.
Всички знаци бяха налице и сочеха, че това ще бъде един от онези дни.
Звъняха от централата на полицията в Осло. Специалните служби бяха на път към хотел в Осло, където може би бяха взети заложници. Бяха ги предупредили и за потенциална ситуация с отвличане и в Боргундската църква. Според жената, която се бе обадила, синът й бил изчезнал. Молеха полицейските сили от всички близки райони да окажат помощ.
Изпълнен със страхопочитание, монахът вдигна накита към светлината.
Другите измърмориха нещо. Някои се прекръстиха.
- Аве Мария! - рече Луцио.
- Алелуя! - отвърнаха другите монаси.
„Сега в тях са и двата накита” - помисли си Роберт. Не можеше да си представи какво ще рече това. Все пак не мислеше, че това ще им навлече Армагедон.
Поне все още не, във всеки случай.
Луцио сложи накита на врата си и махна с ръка към другите. Напуснаха бързо, а група японски туристи влезе в същото време. Двама от монасите задърпаха Роберт след себе си.
Влязоха бързо в минибуса, който тръгна с пълна скорост от църквата и се отправи към Осло.
„Странно - помисли си Роберт - целият свят продължава да се движи в ритъма си, все едно нищо не се е случило”.
Минаха покрай пасищата, видяха трактори и други превозни средства. Някъде обработваха земята. Видяха стадо крави.
„За всички останали животът си вървеше както винаги - помисли си Роберт. - Не ги е страх. Вършат си работата, както са го правили винаги. Нещата, които са вършили и вчера”.
Минаха покрай каравана за къмпинг, теглена от автомобил.
Карат доста бързо - помисли си Роберт. - Поне със сто и петдесет километра в час. Малко по-надолу минаха покрай скупчени на едно място коли. Точно на завоя насреща им мина пощенската кола. Даде им знак с фаровете. Валентино се вряза пред колите и успя да излезе най-отпред на опашката. Пощенската кола избибитка.
Никой не каза нищо.
Роберт беше толкова изплашен, че в един момент страхът му беше сменен от безразличие.
„Ще катастрофираме и ще умрем - мислеше си той. - Поне всичко ще свърши”.
От лявата им страна беше тъмната, огромна река.
По повърхността нямаше нито една вълничка.
Валентино погледна с безпокойството в огледалото за обратно виждане.
Сетне увеличи скоростта. Роберт се обърна и заби поглед назад.
На няколко стотици метра зад тях видя проблясващата синя светлина!
ПОЛИЦИЯТА!
Майка му беше на път да изгуби надежда в хотелската стая в Осло.
Нищо не се беше случило.
Доколкото знаеше, беше напълно възможно телефонното обаждане на 112 да се е объркало. Може би дори не са я чули, когато започна да крещи.
Навярно са помислили, че някой се шегува.
Сърцето на Роберт препускаше лудо.
Минибусът мина бясно покрай две леки и две товарни коли. После покрай мотоциклет.
Когато видя полицейската кола, Роберт се изпълни с надежда. С нея се завърна и страхът.