Току-що ги бе държал.
А сега ги нямаше.
Той ги беше изгубил.
- Анджелина? - извика той, а устата му се напълни с вода.
И тогава се случи нещо. Роберто не разбра какво точно. Налегна го огромно спокойствие. Повече не се страхуваше. Студът го напусна. Почувства топлина. Беше приятно и топло. Чувстваше сигурност.
Сега разбра. Помисли си, че това е да умреш.
Не беше опасно. Това разбра в същия миг. Да умреш бе да се предадеш на спокойствието, на мира и мрака.
Вечността.
Очите му пареха.
Той е в градчето,
не знае къде,
не знае кога,
но знае, че е преди много, много време. Слънцето пече неумолимо. Толкова е горещо. Търси спасение под сянката на входа. Около себе си чува гласовете на мъже, които разговарят на непознат език, но странното е, че ги разбира. В един миг двама млади мъже се втурват към входа, искат да вземат парите му. Единият го заплашва с оръжие. Той им отвръща, че няма пари. Те казват, че лъже. Така е, той лъже. Казват, че са го видели при търговеца, но той продължава да лъже. Не иска да им даде парите си. С тези пари ще изхранва семейството си през следващата година. Единият мъж го пробожда с ножа в корема. Не усеща болка. Но усеща влага и когато поглежда надолу, вижда, че коремът му е кървавочервен. Единият от мъжете грабва торбичката с парите, която виси на пояса му. Другият я грабва от него. Той усеща как коленете го предават. Коленичи в собствената си кръв. Двамата мъже се втурват навън, на слънцето. Умирам, мисли си той и в
следващия
миг
е на бойното поле. Войник е. Униформата му е тежка. Бият се. Твой вдига меча си среща враг, когото не може да види. Но докато извършва това движение, разбира, че няма шанс, защото зад него се приближава конник, който го посича и в
следващия
миг
се намира на лодка, която се бори с вълните по време на страшно буря. Крещи. Думите му потъват, отнесени от вятъра. В следващия миг една огромна вълна се стоварва върху мачтата. Той потъва в студенината на морето
все по-дълбоко
и още по-дълбоко
долу към тишината - тишината, която е вечна. Тишината на вселената. Тишината сред звездите. Той е едно със звездите и с тишината, със светлината и мрака. Но изведнъж тишината експоадира...
в крясъци, викове, разпри...
силни гласове
крещят
и той е в един град, стар град преди много дълго време. Преди ужасно много време. Той е Хораций. Той е римлянинът Хораций. Броди по улиците, бяга по улиците заедно с тълпа побеснели мъже. Дирят един неверник, еретик, една християнска монахиня. Тя почита Бог. Наближават Колизея, където той често говори на трибуната, но сега не я виждат. Къде е тя? Усеща вкуса на кръвта в устата си. Усеща кръвожадността си. Част от него му се противопоставя. Та тя е просто едно момиче. Но Божията мъст е в него, като че е обладан. Той продължава... напред... Къде е плъхът? Тичат през града. „В катакомбите - крещи единият от преследвачите. -Тя се втурна към катакомбите! ” В следващия миг те се спускат по тъмните стълбища, където християните оставят мъртъвците си да гният за радост на плъхове и насекоми. Каква воня само! Тя се е втурнала в мрака, скрила се е, но те знаят, че са я надхитрили. Започват да събират камъни. Камък по камък. Един върху друг. Така тя ще изгние заедно с мъртвите. Те препречват тунела с камъни. Готови са. После излизат навън, на свеж въздух - в града - усмихват се. Тя си е получила заслуженото.
Слава на Юпитер - царя на боговете!
Слава на Плутон — цар, на подземното царство,
бог на мъртвите.
И така: нищо.
Само мрак.
Болницата
Осло
Но Роберт не беше мъртъв. Лежеше в едно болнично легло.
Бавно, безкрайно бавно той отвори очи.
Къде...
Да се събудиш, беше като да се измъкнеш от потъващ кораб.
Къде... съм...
В съзнанието му изплуваха картини от злополуката. Кратки, бързи превключвания.
Студена вода. Ледено студена. Смъртоносно студена. Глас: „Трябва да дишаш, Роберт!’’. Очите му отново се затварят. Тогава я усеща. Ръката. Нежна ръка, която движи неговата ръка в посока към механизма на предпазния колан.
Роберт отваря очи.
Къде... се... намирам?