Оглежда се. Вижда майка си.
Мама! Какво търси тя тук?!
Той се опитва да се надигне, опитва се да разбере.
Къде съм?
- Роберт! - вика майка му и хуква към него. Започва да го гали по бузата. - Как си?
- Д-добре...?
- Спомняш ли си нещо?
- Злополуката. Къде съм?
- В болницата. Доведоха те до Осло с хеликоптер Беше премръзнал, но ще се оправиш.. Ще те наблюдават. За да сме сигурни, че всичко ще бъде наред.
- Монасите...?
- Добре са. Полицията ги прибра. Имат доста неща да изясняват.
- А украшенията?
Тя въздъхна.
- Не мисли за тях!
- КЪДЕ СА?
- Не бяха в колата. Не бяха и в никого от монасите. Полицията ги търси навсякъде!
- Но...
- Няма ги, Роберт! Навярно течението ги е повлякло. Най-важното е, че ти си наред!
Нощ е. Звуците от болницата са толкова далечни. Така приглушени.
Роберт лежеше спокойно и наблюдаваше мрака. Виждаше луната през един процеп в завесите. Майка му си беше отишла у дома, а медицинската сестра вече беше минала на последната визитация за деня.
Роберт беше подремнал и сега не му се спеше. Беше сънувал Анджелина. Нима тя беше просто сън?! Дълго време се въртя в леглото. През съзнанието му преминаваха спомени от злополуката. Водата. Студът. Страхът. Тези забързани картини проблясваха в съзнанието му. Той се опита да прогони от съзнанието си тези ужасни мисли.
Можеше да съм мъртъв. Можех да се удавя в ледената вода. Можех да умра там. Тогава щях да бъда в моргата, където оставят всички мъртви, преди да ги погребат.
Роберт...
Той изтръпна.
Роберт...?
Нима някой каза Роберт? Той се изправи и седна в леглото. Нима му се причу? Кой можеше да е това? Мама? Медицинската сестра?
Анджелина?
Той седеше и очакваше отново да чуе името си.
- Анджелина? - каза той. Със собствения си глас. Но не този глас трябваше да използва. Те не разговаряха по този начин. Не той и Анджелина. Робърт затвори очи и се концентрира. Ако гласът, който беше чул, беше на Анджелина, то той трябваше да й отговори чрез мислите си.
- Анджелина? Тук ли си?
Той отвори очи и я потърси.
Първо: нищо.
Но тогава като че въздухът в стаята се измести на милиметър. Като че натежа.
- Роберт...
Шепот. В главата му.
През стаята премина лек полъх. Като че тъмнината и въздухът се бяха наговорили и се движеха в една и съща посока. Красиви цветове изпълниха цялата стая. Плуваха през нея. Като дъга. Тогава видя Анджелина. Беше толкова неясна и отдалечена. Прозрачна.
Лека-полека тя стана по-ясна, контурите й се очертаха.
- Анджелина, наистина ли си ти?
Дълго време двамата само се гледаха. Роберт дишаше тежко. Усещаше как сърцето му биеше толкова силно, че щеше да изскочи.
- Има те!
По устните й се прокрадна усмивка. Роберт започна да се смее. Не знаеше защо. Просто беше толкова щастлив.
- Анджелина, трябва да ти кажа нещо!
Дълго време търси точните думи.
- Мисля, че и аз съм живял някога. Преди.
- Всички сме живели преди, Роберт. И всички ще живеем отново.
Погледите им се срещнаха. Той сведе поглед. Не знаеше откъде да започне.
- Трябва да ти разкажа нещо - отново търсеше думите, - в един от животите си съм бил Хорации. Той е бил от хората, които са те преследвали. Хораций е искал да те убие, Анджелина! Аз съм искал да те убия!
- Сега си Роберт! Не трябва да отговаряш за делата на Хораций.
Той затвори очи.
- Прости ми!
Тишина.
Роберт въздъхна.
- Има още нещо.
Очите му се напълниха със сълзи.
- Аз провалих всичко. Изгубих украшенията. И двата амулета. Няма ги. Украшенията изчезнаха след злополуката. Трябваше да ги пазя по-добре, но... ги изгубих!
Въпреки това тя се усмихна. И поклати глава.
Тогава Роберт ги видя. Двете украшения. Анджелина ги носеше в ръцете си. Те блестяха на лунната светлина.
Украшенията?
- Не помниш ли, Роберт? Аз ти помогнах да дишаш. И да успееш да се освободиш от колана! А след това, преди да дойдат полицаите и да те приберат, ти ми даде украшенията.
- Така ли?
- И двете.
- Защо две, Анджелина?
- Преди 2000 години Исус Христос дал едно украшение като подарък на майка си Мария. Светата звезда. Когато Исус бил разпнат, Мария разчупила звездата на две. Запазила едната половина: