Първо потърси Biblioteca Nazionale Centrale di Roma. Роберт не успя дори и да мине през входа и един господин в униформа му викна. Нещо на италиански.
- I have to find a book[1] - обясни му Роберт припряно.
- How old are you?[2] - попита пазачът.
- 14.
Пазачът поклати глава и му обясни, че човек трябва да бъде най-малко на осемнайсет, за да получи позволение да влезе.
Минимална възраст от 18 години?! За достъп до библиотека?!
Нямаше смисъл да спори. Роберт дори не успяваше да открие точните думи на английски. Напусна сградата разочарован. Оставаше да пробва да влезе в библиотеката на Ватикана.
Отне му над час, за да извърви разстоянието от Националната библиотека до Ватикана. По пътя си мислеше за думите на Умберто. Та Роберт е само дете. Щеше да им покаже! Със сигурност можеше да открие нещо, което археолозите бяха пропуснали. Ами ако успееше да намери нещо за надписа на стената... Нещо сензационно! Отново и отново той си представяше погледа на майка си, която го гледа, докато той излиза от катакомбите и носи... да, навярно носи императорски меч от чисто злато или пък венеца от тръни на Исус... или пък Свещения Граал!
Само дете, ама друг път!
Подмина площад „Венеция“ и тогава чу пиукането на мобилния си телефон - телефонно съобщение от Патрик.
Как е? :) Поех поста на капитан!
Ок, най-малко кралски меч, венец от тръни и Свещен Граал, може да си струва това, помисли си Роберт и побърза нататък.
ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ВЕНЕЦА ОТ ТРЪНИ И СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ
Венецът от тръни на Иисус бил изплетен от клони с остри като бръснач бодли и бил пристегнат около главата му преди разпъването му на кръста. Свещеният Граал е бокал, който Христос използвал, когато събрал учениците си на последната вечеря. Някои вярват също и че Граалът е бил използван, за да се събира кръвта, която капела от Христос на кръста.
Огромното място пред църквата „Св. Петър“ гъмжеше от туристи, продавачи, просяци, монаси и монахини. Роберт откри Ватиканската библиотека. Отново го спряха на входа. Какво им имаше на италианските библиотеки?
- От Норвегия съм - обясни Роберт на английски.
- Идвам, за да...
- Не пускаме деца в библиотеката - прекъсна го портиерът.
- Но...
- Върни се, когато навършиш нужната възраст! - каза портиерът грубо и му посочи пътя навън.
Роберт остана втрещен и зяпаше празното пространство. Беше капнал. Беше жаден. Беше и бесен.
- Проблем ли има, млади момко?
Въпроса му зададе на развален английски един дребен господин с кръгли очилца.
- Не ме пускат да вляза - каза му Роберт.
- И защо, ако бих могъл да попитам, искаш да влезеш в библиотеката на Ватикана? Навярно знаеш, че тук не разполагаме с книги за деца.
- I know - рече му Роберт. И тогава избълва цялата история. За катакомбите. За символа. За майка си, която не го приема сериозно. - Просто се опитвам да открия повечко информация за стария символ - приключи той.
- Навярно бих могъл да ти помогна - каза мъжът и намести очилцата си. - Ела с мен!
Мъжът с кръглите очилца поведе Роберт по площада пред библиотеката и после през една огромна и тежка врата. Когато влязоха вътре, той подаде ръка на Роберт и стисна неговата здраво:
- Името ми е Алдо Манчини.
- Роберт. От Норвегия.
- Ах, Norvegia! Каква красива страна! А сега, драги ми приятелю, с теб се намираме в тайния архив на Ватикана.
- В тайния архив ли? - запита Роберт объркано.
- Да. Е, не е чак толкова таен. Името означава, че колекцията принадлежи на папата и е далеч по-неприкосновена от книгите в библиотеката на Ватикана.
- А тук пускат ли четиринайсетгодишни? - попита Роберт, изпълнен с надежда.
Алдо Манчини избухна в смях.
- Тук почти никого не пускат. Учени, студенти и професори могат да подадат молба за достъп. Но само най-сериозните получават правото да ни посетят и да разгледат колекцията.
Роберт въздъхна дълбоко.
- Но - продължи Алдо Манчини, - тъй като аз работя тук, мога да те вкарам вътре като мой личен гост.
Роберт го изгледа въпросително. Едно „защо” висеше на крайчеца на езика му.
Алдо Манчини го гледаше през кръглите си очилца.
- И аз някога съм бил малко момче. Любопитно момче. Помня колко объркващо беше да те третират като... да, като дете.