Когато и четиримата му помощници застанаха пред него, съдията най-напред попита сержант Хун и Ма Жун как се чувстват. Двамата отговориха, че вече са се пооправили след битката предния ден. Сержантът бе заменил превръзката си с компрес от намаслена хартия, а Ма Жун вече движеше лявата си ръка, макар и сковано.
Ма Жун докладва, че с Цяо Тай рано сутринта огледали оръжейницата на съдилището. Намерили много копия, пики, алебарди, мечове, шлемове и кожени брони, но всичко било занемарено и ръждясало. Нуждаело се от лъскане.
— Разказът на Фън звучи правдоподобно като обяснение за странното положение тук — започна бавно съдията Ди. — Ако думите му са верни, трябва да действаме незабавно, преди Шиен да разбере, че нямам намерение да се съюзявам с него. Трябва да го нападнем, докато още не си дава сметка, какво става. Както казва старата поговорка, злото куче не ръмжи и не се зъби, преди да захапе.
— Какво ще правим с тъмничаря? — попита сержант Хун.
— Нека си стои засега там, където е — отвърна съдията. — Добре, че се сетих да заключим този негодник. Няма начин да не е човек на Шиен. Щеше на часа да изтича при господаря си, за да му разкаже всичко за нас — Ма Жун отвори уста да каже нещо, но съдията Ди вдигна ръка и продължи: — Тао Ган, излез в града и научи всичко за Шиен и хората му, а едновременно разпитай и за един заможен гражданин на име Ю Ки. Той е син на прочутия губернатор Ю Шушиен, който преди около осем години е починал тук, в Ланфан. Ние двамата с Ма Жун ще се разходим, за да поогледаме града. Сержант Хун и Цяо Тай остават да наглеждат съдилището. Вратите да не се отварят и никой да не влиза и да не излиза, докато ме няма, с изключение на домоуправителя. Нека иде сам да пазарува. Ще се видим на обед.
Съдията стана и си сложи малка черна шапчица. В обикновената си синя роба заприлича на учен, тръгнал да се поразходи. Двамата с Ма Жун излязоха от съдилището. Първо тръгнаха на юг и набързо разгледаха прочутата пагода на Ланфан, издигната на малко островче сред езеро с лотоси. Утринният ветрец леко полюшваше увисналите клонки на върбите, израсли по бреговете му. После съдията и помощникът му поеха на север и се смесиха с тълпата.
Навред цареше обичайното сутрешно оживление, дюкяните по главната улица въртяха добра търговия. Но отникъде не се чуваше смях, повечето хора говореха шепнешком и се оглеждаха предпазливо, преди да си кажат нещо. Съдията Ди и Ма Жун стигнаха до арката зад северната страна на съдилището и свърнаха към пазарището, което се намираше пред кулата с барабана. Пред очите им се откри интересно зрелище. Амбулантни търговци, дошли отвъд границата, с чудати ярки одежди хвалеха стоката си с дрезгави гласове. Тук-там някой будистки монах подлагаше паничка за милостиня. Неколцина зяпачи се бяха скупчили около продавач на риба, който се караше, почервенял от гняв, със спретнато облечен младеж. Явно бе ударил младежа в сметката. Накрая младият човек хвърли шепа грошове в кошницата на рибаря и ядосано кресна:
— Ако в този град имаше почтена управа, нямаше да смееш да мамиш хората посред бял ден!
В същия миг напред се изстъпи някакъв плещест мъжага. Завъртя грубо младежа и го зашлеви през устата.
— Друг път да мислиш, преди да клеветиш достопочтения Шиен! — изрева мъжът.
Ма Жун целият настръхна, готов да се хвърли напред, но съдията го хвана за ръката. Зяпачите набързо се пръснаха. Младежът избърса кръвта от устните си и си тръгна, без да каже дума. Съдията Ди направи знак на Ма Жун и двамата го последваха. Младежът пое по тиха странична уличка, където съдията го настигна с думите:
— Моля да ме извините за намесата. Случайно видях как онзи, дебеловратият се отнесе с вас. Защо не се оплачете в съдилището?
Младежът застина на място. Огледа подозрително съдията и якия му спътник, после каза с леден глас:
— Ако сте агенти на Шиен, ще има да чакате сам да си надяна въжето на шията!
Съдията Ди се озърна. В уличката нямаше никой.
— Дълбоко грешите, млади човече — тихо каза той. — Аз съм Ди Жендзие, новият съдия на окръга.
Младежът пребледня като платно, все едно виждаше призрак. После прокара ръка по челото и овладя вълнението си. Въздъхна дълбоко и лицето му грейна в широка усмивка.
— Пред вас е младшият кандидат за литературните изпити Дън — почтително се представи той с дълбок поклон, — син на генерал Дън Хугуо. Отдавна съм чувал за негово превъзходителство. Най-сетне и в този окръг ще има истински съдия!
Съдията кимна благодарствено. Смътно си спомни, че преди години генерал Дън бе сполетян от някакви неприятности. След победоносни битки с варварите по северната граница най-неочаквано го принудиха да подаде оставка след завръщането му в столицата. Съдията Ди се питаше какво ли търси синът на генерала в този отдалечен край.