— Ние се разбираме чудесно с господин У, сержанте! За мен лично е удоволствие да го слушам — Хун седна на мястото си, а съдията продължи: — Да, приятелю, напълно сте прав. А сега и аз ще ви попитам без заобикалки. Защо вие, синът на известен военен, сте дошли да се погребете в този глух край?
У хвърли поглед на картините си по стените.
— Преди пет години взех първия изпит за младши кандидат по литература — започна той. — За голямо разочарование на баща ми веднага след него твърдо реших да зарежа учението и изпитите и да се отдам на рисуване. По това време работех в столицата при двама известни майстори, но техният стил не ме удовлетворяваше. Преди две години случайно се запознах с един монах, пристигнал от Котан, васалното княжество на запад от империята. Той ми показа свои рисунки и те бяха изпълнени с живот и трепетни багри. Дадох си сметка, че нашите художници трябва да изучат този стил, за да вдъхнат нов живот на китайското изкуство. Казах си защо пък да не съм първият, и реших да ида в Котан…
— Лично аз — сухо го прекъсна съдията Ди — не виждам в какво може да бъде упрекнато нашето национално изкуство и най-вече — що за съвършенство можем да черпим от варварите. Но, разбира се, нямам претенции да съм голям познавач. Моля продължете!
— И тъй, измолих пари за път от добрия ми баща — продължи У. — Той ме пусна с надеждата, че желанието ми е просто младежка приумица и че един ден ще се върна в столицата, за да стана улегнал млад сановник. Допреди две години пътят за западните княжества минаваше през Ланфан, затова дойдох тук. Като пристигнах обаче, узнах, че е изместен на север и че западните равнини се обитават само от скитащи уйгурски племена, които нямат нито изкуство, нито култура.
— Защо тогава не продължихте веднага на север? — попита го съдията.
Младежът се усмихна:
— Това вече е по-трудно за обяснение. Трябва да ви призная, че по природа съм мързелив и лесно се поддавам на настроенията си. Тук някак се почувствах уютно и реших, че нищо не пречи да поостана и да рисувам. А и тази къща много ми допадна. Обичам виното и установих, че е много удобно да си под един покрив с винаря си. Този юначага има невероятен нюх за доброто вино и кръчмата му спокойно може да се мери с най-добрите столични винарни. И така, просто останах.
— Дойде ред на втория ми въпрос. Къде бяхте снощи, да речем — между първата и третата нощна стража?
— Тук! — незабавно отговори младият мъж.
— Има ли кой да го потвърди?
У унило поклати глава:
— Не, просто не знаех, че точно миналата нощ ще убият генерала!
Съдията Ди отиде до стълбището и повика съдържателя. Щом кръглото му лице се показа долу, той му каза:
— Искам да ви попитам във връзка с един приятелски спор. Господин У снощи излизал ли е навън?
Мъжът се почеса по главата и ухилен до уши рече:
— Съжалявам, господине, не мога да ви помогна. Снощи беше пълно, всякакви влизаха и излизаха, та просто не мога да кажа дали и господин У е излизал!
Съдията Ди кимна. Остана замислен, поглаждайки брадата си, после продължи:
— Кандидатът Дън заяви, че сте наели хора да наблюдават дома му.
У се разсмя.
— Ама че нелепа лъжа! — възкликна той. — Та аз винаги гледах да стоя колкото може по-далеч от това чучело генерала. И един грош не бих дал, за да разбера какви ги върши!
— В какво обвинява баща ви генерала? — попита съдията. Лицето на У стана сериозно.
— Старият подлец — с горчивина изрече той — е пожертвал цял батальон от императорската войска, осемстотин здрави мъже, само за да отърве своята кожа при една бъркотия, в която се е оплел. Варварите ги насекли на парчета до един. Генерал Дън е щял със сигурност да се прости с главата си, ако по това време сред войската нямало брожение. Властите не желаели да се разчува за позора на този презрян пес и му наредили само да си подаде оставката.
Без да каже дума, съдията обиколи помещението, загледан в картините на У. На всички бяха изобразени будистки светци и богини, най-вече богинята Куан Ин — ту сама, ту заобиколена от други божества. Съдията се обърна.
— За да отвърна на откровеността с откровеност, позволете да споделя, че не виждам с какво този новаторски стил е по-добър от нашата традиционна китайска живопис. Но може би човек трябва да свикне с него. Защо не ми дадете една ваша картина, та да мога да я изуча на спокойствие у дома?
У изгледа недоверчиво съдията. След известно колебание свали една рисунка на богинята Куан Ин сред четири други божества. Разстла я на масата и взе от една малка дървена подставка личния си печат — бяло нефритово блокче, великолепно гравирано, — навлажни го с червен туш и го положи в долния край. Печатът представляваше причудливо изписан в старинен стил йероглиф „Фан“ — малкото му име. Накрая нави рисунката и я подаде на съдията.