— Разгледайте внимателно това лице! — нареди той. Тао Ган и сержантът се изправиха и сведоха глава над рисунката. Ма Жун също понечи да стане от столчето си, но само изохка и се отпусна обратно.
— Това лице, господарю — замислено каза Тао Ган, — не е типично за богиня. Будистите винаги изписват своите божества с невъзмутими, неземни образи. А това по-скоро прилича на портрет на жива девойка!
Съдията Ди кимна доволно.
— Точно така! — възкликна той. — Вчера, докато разглеждах картините на У, ми направи впечатление, че на всички тях се повтаря един и същ, напълно човешки лик. Реших, че нашият художник е влюбен до уши в някое девойче, чийто образ не му излиза от главата. Която и богиня да нарисува, я прави с нейното лице, може би дори без да го съзнава. И понеже несъмнено е талантлив художник, тук имаме достоверен портрет на загадъчната му любима. Това е жива жена, със свой характер. При това съм убеден, че именно заради нея У е останал в Ланфан. А пък тя може да ни разкрие дали той е свързан по някакъв начин с убийството на генерал Дън!
— Не ще да е трудно да издирим момичето! — обади се сержант Хун. — Да се поогледаме в квартала около будисткия храм.
— Чудесно! — каза съдията Ди. — И тримата трябва да запомните безпогрешно това лице!
Ма Жун стана, стенейки, и хвърли едно око на картината. После притисна слепоочията си с ръце и затвори очи.
— Какво ще каже нашият пръв пияч? — злобничко попита Тао Ган.
Ма Жун отвори очи.
— Сигурен съм, че съм виждал това момиче — каза той. — Лицето ми е познато. Но как да се сетя кога и къде съм я срещал!
Съдията Ди нави рисунката на руло.
— Е — успокои го той, — като ти се избистри главата, току-виж си се сетил. Да видим сега, Тао Ган, какво си донесъл?
Тао Ган внимателно разопакова пакетчето, което държеше, и извади една дъсчица със залепено на нея квадратно листче. Остави я пред съдията с думите:
— Господарю, моля ви, внимавайте, хартията е съвсем тънка и още влажна, може да се скъса. Тази сутрин отделих пластовете на подлепката от картината на губернатора и открих това листче зад уплътнението на брокатената обшивка. Ето го истинското завещание на генерал Ю!
Съдията се сведе над ситно изписаните йероглифи. Лицето му помръкна. Той се облегна назад в креслото и ядно подръпна мустаците си. Тао Ган сви рамене:
— Видът често лъже, господарю. Тази госпожа Ю се опита да се подиграе с нас.
Съдията побутна дъсчицата към Тао Ган.
— Чети на глас! — нареди той рязко. Тао Ган зачете:
Аз, Ю Шушиен, усещайки, не наближава краят на дните ми, с настоящото изявявам последната си воля.
Тъй като втората ми съпруга Мей носи вина за прелюбодейство и детето, на което даде живот, не е моя плът и кръв, цялото ми състояние следва да остане на най-големия ми син Ю Ки, който да продължи традицията на древния ни род.
Тао Ган помълча, после отбеляза:
— Естествено, сравних този печат с печата на губернатора върху самата картина. Няма разлика!
Възцари се тишина. Изведнъж съдията Ди се наведе и стовари с всичка сила юмрука си на бюрото.
— Това не е истина! — извика той.
Тао Ган погледна неуверено към сержант Хун. Сержантът едва-едва поклати глава. Ма Жун бе вторачил изцъклени очи в съдията.
— Сега ще ви обясня — поде с въздишка съдията Ди — защо съм сигурен, че вървим в грешна посока. Да започнем от това, че Ю Шушиен бе мъдър и далновиден мъж. Той е бил съвсем наясно, че големият му син е подъл и покварен и че изпитва люта ненавист към малкия си природен брат. Преди раждането на Ю Шан Ю Ки години наред е живял с мисълта, че е единствен наследник. Когато е усетил, че наближава краят му, губернаторът до последния си миг е мислил как да предпази вдовицата и невръстния си син от коварството на Ю Ки. Знаел е, че ако подели всичко между двамата си синове — да не говорим, ако лиши от наследство по-големия. — Ю Ки непременно ще напакости на невръстния си брат, а би могъл и да го убие, за да сложи ръка на цялото наследство. Затова привидно е оставил всичко на Ю Ки.
Сержант Хун поклати глава и изгледа многозначително Тао Ган.
— В същото време — продължи съдията — той е скрил в тази рисунка указание, че половината или по-голямата част от наследството се полага на Ю Шан. Това личи от странния начин, по който губернаторът е изразил устно последната си воля. Заявил е, че коприненият свитък остава за Ю Шан, а останалото — за Ю Ки. Внимателно е избегнал да уточни какво разбира под „останалото“. Губернаторът е искал да предпази невръстния си син, докато порасне и стане млад мъж, способен да поеме собствеността над своето наследство. Надявал се е, че в продължение на десетина-петнайсет години ще се появи някой мъдър съдия, който да разбере скритото в свитъка послание и да върне на Ю Ши полагащото му се по право. Затова и е зарекъл жена си да показва рисунката на всеки новоназначен съдия.