— Предшествениците ми как приемаха деянията му? — попита съдията Ди.
Фън сви рамене и отвърна:
— Всеки нов съдия, назначен в Ланфан, бързо решаваше, че е по-лесно и много по-безопасно да кротува и да остави реалната власт в ръцете на Шиен. И се превръщаха в кукли, като Шиен им дърпаше конците, но пък всеки месец ги отрупваше с богати дарове. Те си живееха мирно и сито, а ние, простите хора, страдахме.
— Разказът ти не звучи много правдоподобно — студено каза съдията Ди. — Колкото и жалко да е, зная, че се случва някой местен тиранин да обсеби властта в един или друг отдалечен окръг. Още по-жалко е, че някои безволеви съдии се примиряват с подобно беззаконие. Но не мога да повярвам, драги, че осем години поред всички съдии, назначавани тук, са свеждали глава пред този Шиен.
— Повярвайте, че ние от Ланфан сме нямали късмет! — горчиво се усмихна Фън. — Имаше един съдия, който преди четири години се опълчи срещу Шиен. Само две седмици след пристигането му го намериха при реката с прерязано гърло от едното до другото ухо.
Съдията Ди се наведе рязко напред:
— Името на този съдия не беше ли Пън? — попита той. Фън кимна. — Според официалния доклад — продължи Ди — съдията Пън е загинал, сражавайки се с нахлули уйгурски орди. Тогава бях в столицата и си спомням, че изпратиха тленните му останки с военни почести и посмъртно го издигнаха в сан префект.
— Така Шиен потули убийството му — с безразличие обясни Фън. — А аз знам истината, с очите си видях трупа му.
— Продължавай! — нареди съдията Ди.
— Накараха значи насила единствения ми син да се присъедини към бандата главорези, които Шиен държи като лична охрана, и повече не го видях. По-сетне у дома дойде една гнусна гърбава бабичка, сводница на Шиен, и каза, че Шиен давал десет жълтици за Бяла Орхидея, по-голямата ми дъщеря. Изгоних я. Три дни след това дъщеря ми излезе на пазар и не се върна. Много пъти ходих в къщата на Шиен и молих да ми позволят поне да я видя, но всеки път неговите зверове ме налагаха с тояги и ме гонеха. След загубата на единствения ни син и на по-голямата ни дъщеря жена ми се поболя и преди две седмици почина. Грабнах бащиния си меч и отидох в дома на Шиен. Този път стражите му ме пребиха и ме оставиха ни жив, ни умрял на улицата. После, преди една седмица, няколко негодници подпалиха ковачницата ми. Тогава напуснах града заедно с Черна Орхидея, малката ми дъщеря, която днес пленихте заедно с мен, и се присъединихме към неколцина други мъже, хванали от отчаяние гората. Тази вечер се опитахме за пръв път да ограбим пътници.
Възцари се пълна тишина. Съдията Ди понечи да се облегне в креслото, но се сети, че облегалката му е счупена. Припряно опря отново лакти на писалището и каза:
— Разказът ти ми звучи познато. Всеки разбойник, пипнат на местопрестъплението, измисля нещо такова за пред съда. Ако си излъгал, главата ти ще се търкулне на лобното място. Ако се окаже, че си говорил истината, ще чуеш решението ми по-късно.
— За мен надежда няма — унило рече ковачът. — Ако негово превъзходителство не ми отсече главата, Шиен няма да пропусне да го направи. Същото важи и за другарите ми. Те до един са пострадали от жестокостта на Шиен.
Ди направи знак на Цяо Тай. Той се изправи и отведе Фън в килията му. Съдията стана и закрачи из кабинета. Когато Цяо Тай се появи отново, той се спря и каза замислено:
— Този Фън явно казва истината. Градът е във властта на някакъв местен тиранин и съдиите са били безсилни чучела в неговите ръце. Това обяснява и странното поведение на хората.
Цяо Тай се удари ядно с огромния си юмрук по коляното.
— Трябва ли и ние да се кланяме на тоя негодник Шиен? — гневно извика той.
По устните на съдията плъзна лека усмивка.
— Късно е вече — каза той. — Най-добре идете да поспите, утре ще има много работа за вас. Аз ще поостана още малко, за да надникна в тези стари архиви.
Тао Ган и Цяо Тай предложиха да помогнат на съдията, но той категорично отказа. Щом двамата излязоха, взе една свещ и влезе в съседната стая. С ръкава на изцапаната си пътна роба избърса плесента от етикетите на кутиите с документи. Оказа се, че последната датира отпреди осем години. Съдията я занесе в кабинета и изсипа съдържанието й на бюрото. Опитното му око бързо установи, че повечето документи се отнасят до обичайни всекидневни дела. На дъното на кутията обаче откри малък свитък с надпис: „Дело Ю срещу Ю“. Съдията седна. Разгъна свитъка и го прегледа набързо. Беше от съдебен процес за наследството на Ю Шушиен, губернатор на провинция, заселил се в Ланфан след оттеглянето си, починал преди девет години.