Агата Кристи
Загадката на Листърдейл
Госпожа Сейнт Винсент правеше сметки. Тя въздъхна един-два пъти и прокара ръка по челото си. Никога не беше обичала смятането. За нещастие сега нейният живот изглежда се състоеше изцяло от точно определен сбор на числа, от едно непрестанно пресмятане на разходите за необходими малки неща, възлизащи на сума, която всеки път я изненадваше и тревожеше.
Наистина не би могло да е чак толкова! Тя се върна към числата. Беше направила незначителна грешка в пенитата, но иначе сметката беше вярна.
Госпожа Сейнт Винсент отново въздъхна. Главоболието й беше станало наистина много силно. Тя вдигна глава, когато вратата се отвори и дъщеря й Барбара влезе в стаята. Барбара Сейнт Винсент беше много красиво момиче. Имаше изящните черти на майка си и държеше главата си по същия, излъчващ гордост начин, но очите й не бяха сини, а тъмни и устните й бяха различни, червени и сякаш нацупени, но не им липсваше привлекателност.
— О, мамо! — извика тя. — Още правиш фокуси с тези ужасни стари сметки? Хвърли ги всички в огъня.
— Трябва да знаем къде сме — каза несигурно госпожа Сейнт Винсент.
Момичето сви рамене и сухо каза:
— Ние винаги сме на едно дередже. Ужасно зле. Без пукната пара, както обикновено.
Госпожа Сейнт Винсент въздъхна.
— Иска ми се… — започна тя, но замълча.
— Трябва да си намеря нещо да върша — заяви Барбара твърдо. — И то бързо. В края на краищата изкарах онзи курс по стенография и машинопис. Както виждам, същото са направили около един милион други момичета! „Какъв опит имате?“ "Никакъв, но…" „О, благодаря, довиждане. Ще ви се обадим.“ Но изобщо не се обаждат! Трябва да си намеря някаква друга работа, каквато и да е работа.
— Още не, скъпа — помоли я майка й. — Изчакай още малко.
Барбара отиде до прозореца и се загледа навън с невиждащи очи, без да обръща внимание на мрачната редица от къщи насреща.
— Понякога съжалявам, че братовчедка ми Ейми ме взе със себе си в Египет миналата зима — каза бавно тя. — О! Знам, че ми беше хубаво, това бе почти единственото удоволствие, което някога съм имала и може би ще имам в живота си. Аз наистина се забавлявах. Забавлявах се много. Но се получи твърде лошо. Искам да кажа — връщането ми към това тук. — С широк жест тя посочи стаята.
Госпожа Сейнт Винсент проследи с поглед ръката й и трепна. Стаята беше типична за евтино обзаведено жилище. Прашна азиатска момина сълза, мебели с крещящи орнаменти, избелели на места ярки тапети. Личеше, че индивидуалността на наемателите се е борила с тази на хазайката: един-два предмета от хубав китайски порцелан, много напукани и възстановявани, така че тяхната търговска стойност беше нулева, бродирана покривка, поставена върху облегалката на канапето, акварел с изображение на младо момиче в стил от преди двадесет години, което все още приличаше достатъчно на госпожица Сейнт Винсент, за да не може да стане грешка.
— Нямаше да има значение — продължи Барбара — ако никога не бяхме познавали нищо друго. Но като си помисля за Анстейс…
Тя млъкна, защото не беше сигурна в себе си, когато трябваше да говори за този силно обичан дом, принадлежал на семейство Сейнт Винсент в продължение на векове и който сега беше собственост на непознати.
— Само ако татко… не беше спекулирал… и взел заем…
— Скъпа, баща ти никога не е бил бизнесмен в който и да е смисъл на това понятие — каза госпожа Сейнт Винсент.
Тя изрече това по начин, даващ галантно да се разбере, че темата е приключена. Барбара се доближи до нея, целуна я механично и промълви:
— Бедната ми стара майчица. Няма да кажа нищо повече.
Госпожа Сейнт Винсент отново взе писалката и се наведе над бюрото си. Барбара се върна до прозореца. Внезапно момичето каза:
— Мамо, тази сутрин ми се обади… обади ми се Джим Мастертън. Иска да дойде да ме види.
Госпожа Сейнт Винсент остави писалката си и я погледна остро.
— Тук? — възкликна тя.
— Ами не бихме могли да го поканим на вечеря в „Риц“ — рече саркастично Барбара.
Майка й изглеждаше нещастна. Тя отново огледа стаята с отвращение.
— Права си — продължи Барбара. — Това място е ужасно. Аристократична бедност. Белосана вила в провинцията, износени басми с хубави десени, вази с рози, сервиз за чай „Дерби“, който миеш сама — звучи добре. Така е по книгите. А в живота, когато синът ти започва от най-ниското стъпало на чиновническата служба, това е Лондон. Чорлави хазайки, мръсни деца по стълбите, съквартиранти, които винаги приличат на метиси, за закуска риба треска, която не е съвсем… съвсем…
— Ако само… — започна госпожа Сейнт Винсент. — Но аз наистина започвам да се страхувам, че не можем да си позволим дори тази стая дълго.