Госпожа Сейнт Винсент реши да вземе разрешителното. Разбира се, не защото имаше някаква реална възможност да си позволи къщата. Но в края на краищата можеше поне да я види. За да се предлага за такава сума, трябва да има някакъв сериозен недостатък.
Но когато погледна отвън сградата на Чевиот Плейс 7, сърцето й се разтупа леко. Къщата беше едно бижу. В стил Кралица Ана и в идеално състояние. Вратата отвори иконом. Той имаше побеляла коса и малки бакенбарди, и излъчваше мечтателното спокойствие на архиепископ. „Добросърдечен архиепископ“ — помисли си госпожа Сейнт Винсент.
Той благосклонно прие разрешителното.
— Разбира се, госпожо. Ще ви разведа. Къщата е готова за живеене.
Тръгна пред нея и започна да отваря вратите и да й показва стаите:
— Гостната, белия кабинет, натам е тоалетната, госпожо.
Беше перфектна, една мечта. Цялата мебелировка беше стилна, всеки предмет имаше белези на износване, но беше полиран с грижа и любов. Постланите килими бяха в красиви, убити, поизбелели цветове. Във всяка стая имаше ваза със свежи цветя. Задната страна на къщата гледаше към Грийн Парк. Цялото място излъчваше старовремски чар.
В очите на госпожа Сейнт Винсент се появиха сълзи и тя трудно успя да се пребори с тях. Така изглеждаше Анстейс, Анстейс…
Тя се зачуди дали икономът бе забелязал вълнението й. Ако да, той беше прекалено добре обучен, за да го покаже. Тя харесваше тези стари прислужници, с тях човек се чувстваше в безопасност, спокоен. Те ти бяха като приятели.
— Красива къща — отбеляза тихо тя. — Много красива. Радвам се, че я разгледах.
— Само за вас ли е госпожо?
— За мен, за сина ми и дъщеря ми. Но се боя… — Тя спря да говори.
Искаше я толкова силно, толкова силно.
Инстинктивно почувства, че икономът разбра. Без да я погледне, с безпристрастен и безучастен тон той каза:
— Случайно знам, госпожо, че собственикът търси преди всичко подходящи наематели. Наемът не е важен за него. Иска къщата да бъде наета от някой, който наистина да се грижи за нея и да я оцени правилно.
— Аз бих я оценила — тихо каза госпожа Сейнт Винсент и се обърна, за да си тръгне. — Благодаря ви, че ме разведохте — рече учтиво тя.
— Няма защо, госпожо.
Той остана много възпитано и почтително на вратата, докато тя се отдалечи по улицата. Тя си помисли: „Той знае. Жал му е за мен. Той също е от старата генерация. Би искал аз да я наема, а не някой работник или производител на копчета! Ние изчезваме, нашия сой, но се държим заедно.“
Накрая реши да не се връща при агентите. Какъв смисъл имаше? Можеше да си позволи наема, но там имаше прислуга, за която също трябваше да се помисли. Задължително е да има прислуга в такава къща.
На следващата сутрин до чинията й лежеше писмо. Беше от агенцията. Предлагаха й да наеме за шест месеца Чевиот Плейс 7 за две гвинеи на седмица и продължаваха: „Предполагам, отчитате факта, че прислугата остава на разноски на хазяина. Това е наистина уникално предложение.“
Да, беше. Тя толкова се изненада, че прочете писмото на глас. Последва поток от въпроси и тя разказа за вчерашното си посещение.
— Колко си потайна, мамче! — извика Барбара. — Наистина ли е толкова прекрасно?
Рупърт прочисти гърлото си и започна кръстосан разпит като в съда.
— Има нещо зад всичко това. Ако питате мен, е подозрително. Определено подозрително.
— Толкова, колкото яйцето в чинията ми — сбърчи нос Барбара. — Уф! Защо трябва да има нещо? Точно в твой стил е, Рупърт, винаги да правиш загадки от нищо. Това е от онези ужасни детективски истории, които постоянно четеш.
— Наемът е смешен — каза Рупърт. — В града — добави важно той — човек гледа мъдро на всякакви странни неща. Казвам ви, че около тази работа има нещо много подозрително.
— Глупости! — възкликна Барбара. — Къщата принадлежи на човек с много пари, тя му е мила и той иска в нея да живеят свестни хора, докато отсъства. Нещо от този род. Парите вероятно нямат значение за него.
— Какъв каза, че е адресът? — попита майка си Рупърт.
— Чевиот Плейс 7.
— О! — Той бутна стола си назад. — Казвам ви, това е вълнуващо. Това е къщата, от където изчезна лорд Листърдейл.
— Сигурен ли си? — попита колебливо госпожа Сейнт Винсент.
— Напълно. Той имал много други къщи из цял Лондон, но живеел именно в тази. Една вечер излязъл, казвайки, че отива в своя клуб и оттогава никой не го е виждал. Предполага се, че е избягал в Източна Африка или на друго подобно място, но никой не знае защо. Бъди сигурна, той е убит в онази къща. Казваш, че има много ламперия?