— Даа — промълви плахо госпожа Сейнт Винсент, — но…
Рупърт не й даде възможност да се доизкаже и продължи с огромен ентусиазъм:
— Ламперия! Ето на! Със сигурност някъде има тайна кухина. Тялото е напъхано в нея и досега си е там. Вероятно първо е било балсамирано.
— Рупърт, скъпи, не говори глупости — скастри го майка му.
— Не се прави на идиот — рече Барбара, — прекалено често водиш онази изрусена блондинка на кино.
Рупърт се изправи с достойнство, такова достойнство, каквото позволяваше неговата висока и несръчна фигура и ултимативно изрече:
— Вземи тази къща, мамче. Аз ще разкрия загадката. Ще видиш, че ще го направя.
Рупърт бързо излезе, боейки се да не закъснее за офиса.
Очите на двете жени се срещнаха.
— Бихме ли могли, мамо? — промълви развълнувано Барбара. — О, ако можехме!
— Прислугата — каза патетично госпожа Сейнт Винсент, — както знаеш, ще трябва да се храни. Искам да кажа, разбира се, така трябва да бъде, но това е пречка. Човек може толкова лесно да мине без някои неща, когато е сам.
Тя погледна съчувствено Барбара и момичето кимна с глава.
— Трябва да го обмислим — каза майката.
Но в действителност беше решила. Беше видяла искрата в очите на момичето. Помисли си: „Джим Мастертън трябва да я види в подходяща обстановка. Това е възможност, чудесна възможност. Трябва да я използвам.“
Тя седна и писа на агентите, че приема предложението им.
— Куентин, откъде дойдоха тези лилии? Аз наистина не мога да купувам скъпи цветя.
— Бяха изпратени от Кингс Чевиот, госпожо. Това винаги е било обичай тук.
Икономът се оттегли. Госпожа Сейнт Винсент въздъхна с облекчение. Какво щеше да прави без Куентин? Той правеше всичко толкова лесно. Тя си помисли: „Прекалено е хубаво, за да продължи. Скоро ще се събудя, знам, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. Толкова съм щастлива тук, вече два месеца, а отминаха като един миг.“
Животът наистина беше учудващо приятен. Куентин, икономът, се изяви като автократ на Чевиот Плейс 7. „Ако оставите всичко на мен, госпожо — беше казал той с уважение, — ще видите, че е свършено по най-добрия начин.“
Всяка седмица той й представяше сметките за домашните разходи. Сумите бяха учудващо малки. Имаше само още двама прислужници — готвач и чистачка. Обноските им бяха приятни и изпълняваха добре задълженията си, но Куентин беше този, който ръководеше всичко. Понякога на масата имаше дивеч и домашни птици, което предизвикваше загриженост у госпожа Сейнт Винсент. Куентин я успокояваше. Изпратени от имението на лорд Листърдейл в провинцията, от Кингс Чевиот или от ловния участък в Йоркшир. „Това винаги е било обичай тук, госпожо.“
Госпожа Сейнт Винсент тайно се съмняваше дали отсъстващият лорд Листърдейл би се съгласил с тези думи. Склонна бе да подозира, че Куентин си е присвоил правомощията на своя господар. Беше ясно, че той ги е харесал и според него нищо не беше достатъчно добро за тях.
Поради любопитството, което изявлението на Рупърт предизвика у нея, госпожа Сейнт Винсент беше споменала колебливо лорд Листърдейл при следващия си разговор с представителя на агенцията. Възрастният господин с побеляла коса беше отговорил веднага.
— Да, лорд Листърдейл е в Източна Африка, той е там от осемнадесет месеца. Нашият клиент е доста ексцентричен човек — беше казал той, широко усмихнат. — Напусна Лондон по най-необичаен начин, както може би си спомняте. Нито дума на никого. Вестниците писаха за това. Беше направено разследване от Скотланд Ярд. За щастие бяха получени новини от самия лорд Листърдейл от Източна Африка. Той даде на своя братовчед, полковник Карфакс, пълномощия. Последният е този, който ръководи всички дела на лорд Листърдейл. Да, боя се, че е доста ексцентричен. Той винаги е обичал много да пътува сред дивата природа, много е вероятно да не се върне дълго време в Англия, въпреки че вече навлиза в години.
— Сигурно не е толкова възрастен — каза госпожа Сейнт Винсент, спомняйки си внезапно грубоватото брадясало лице, наподобяващо на моряк от времето на Елизабет, което беше мернала веднъж в едно илюстровано списание.
— На средна възраст — обясни белокосият господин. — Петдесет и три според Дебрет.
Госпожа Сейнт Винсент беше предала този разговор на Рупърт с намерението да порицае младия господин.
Рупърт обаче не се бе обезкуражил.
— Изглежда ми по-подозрително от всякога — беше заявил той. — Кой е този полковник Карфакс? Вероятно ще наследи титлата, ако нещо се случи с Листърдейл. Писмото от Източна Африка вероятно е било измислено. След три години или колкото и да са този Карфакс ще изкаже предположение за смъртта му и ще получи титлата. Междувременно той има възможност да ръководи имуществото. Много подозрително, мисля аз.