Снизходително беше благоволил да одобри къщата. В свободното си време беше склонен да почуква по ламперията и да прави обстойни измервания за възможното място на тайната стая, но малко по малко интересът му към загадката на лорд Листърдейл отслабна. Освен това намаля ентусиазмът му към темата за дъщерята на продавача на цигари. Атмосферата оказва влияние.
Къщата донесе голямо удовлетворение на Барбара. Джим Мастертън се беше върнал у дома си и бе чест посетител тук. С госпожа Сейнт Винсент се разбираха прекрасно и един ден той каза на Барбара нещо, което я стресна.
— Знаеш ли, тази къща е чудесно жилище за майка ти.
— За мама?
— Да. Направена е като за нея! Майка ти по особен начин принадлежи към нея. Знаеш ли, има нещо странно в тази къща, нещо призрачно.
— Не ставай като Рупърт — помоли го Барбара. — Той е убеден, че злонамереният полковник Карфакс е убил лорд Листърдейл и е скрил тялото му под пода.
Мастертън се засмя.
— Възхищавам се на детективската страст на Рупърт. Не, нямах предвид нищо такова. Но има нещо във въздуха, някаква атмосфера, която човек не може съвсем да разбере.
Бяха живели вече три месеца в Чевиот плейс, когато Барбара дойде при майка си с грейнало лице:
— Джим и аз — ние сме сгодени. Да, снощи. О, мамо! Всичко изглежда като приказка, която се е превърнала в реалност.
— О, скъпа! Толкова се радвам, толкова се радвам!
Майка и дъщеря се прегърнаха силно.
— Знаеш ли, Джим те обича почти колкото обича мен — каза Барбара с дяволита усмивка.
Госпожа Сейнт Винсент доста се изчерви.
Момичето настоя:
— Наистина. Ти си мислеше, че тази къща ще бъде един красив дом за мен, а всъщност това е твой дом. Рупърт и аз не сме съвсем на място тук.
— Не говори глупости, скъпа.
— Не са глупости. Прилича на омагьосан замък, ти си като омагьосана принцеса, а Куентин като… като… О!… като добър магьосник.
Госпожа Сейнт Винсент се засмя, съгласявайки се с последното твърдение.
Рупърт прие много спокойно новината за сгодяването на сестра си.
— Чувствах, че има нещо такова — отбеляза мъдро той.
Двамата с майка му вечеряха сами. Барбара беше излязла с Джим.
Куентин постави портвайна пред него и безшумно се оттегли. Кимайки към затворената врата, Рупърт отбеляза:
— Той е странна птица. Знаеш ли, в него има нещо особено, нещо…
— Подозрително, нали? — прекъсна го госпожа Сейнт Винсент с лека усмивка.
— Мамо, как разбра какво искам да кажа? — съвсем сериозно попита Рупърт.
— Това е твой израз, скъпи. Ти намираш всичко за подозрително. Предполагам, смяташ, че Куентин е убил лорд Листърдейл и е скрил тялото под пода.
— Зад ламперията — поправи я Рупърт. — Ти винаги малко объркваш нещата, мамо. Не, осведомих се по този въпрос. По онова време Куентин е бил в Кингс Чевиот.
Ставайки от масата, госпожа Сейнт Винсент му се усмихна и се запъти към гостната. В някои отношения на Рупърт ще му трябва още много време, за да порасне.
И все пак за пръв път я обзе внезапно учудване относно мотивите на лорд Листърдейл да напусне така неочаквано Англия. Трябва да има някаква причина, която да обясни такова ненадейно решение. Когато Куентин влезе с поднос за кафе, тя все още мислеше по въпроса и заговори импулсивно:
— Били сте дълго време с лорд Листърдейл, нали Куентин?
— Да, госпожо, откакто станах на двадесет и една. Беше още преди да почине баща му. Започнах като трети лакей.
— Трябва да познаваш лорд Листърдейл много добре. Що за човек е той?
Икономът завъртя леко подноса, за да й бъде по-удобно да си вземе захар и отговори с равен, безразличен тон:
— Лорд Листърдейл беше много голям егоист, госпожо, другите изобщо не го интересуваха.
Той взе подноса и го изнесе от стаята. Госпожа Сейнт Винсент седеше с чаша кафе в ръка и изразяващо недоумение лице. Освен изказаните възгледи, имаше и нещо друго в думите му, което й се видя странно. В следващия миг тя разбра.
Куентин използва израза „беше“, а не „е“. Но в такъв случай той трябва да предполага… трябва да знае… Тя прехапа устни. Беше лоша като Рупърт! Но я обхвана съвсем определено безпокойство. По-късно си даде сметка, че първите й подозрения са се появили в този миг.
Тъй като щастието и бъдещето на Барбара бяха осигурени, имаше време да се отдаде на собствените си мисли, а те, пряко волята й, се въртяха около загадката на Листърдейл. Каква беше истината? Каквото и да е станало, Куентин знаеше нещо. Странни бяха думите му „много голям егоист, другите изобщо не го интересуваха.“ Какво се криеше зад тях? Беше ги изрекъл така, както би могъл да говори съдия, безпристрастно и непредубедено.