Госпожа Сейнт Винсент трепна.
„Другите изобщо не го интересуваха“ — тя си спомни думите, изречени с безстрастен, добре премерен тон. Какво ли можеха да означават?
Дълбоко замислена, тя не чуваше приказките на Рупърт. Той накратко обясни нещо, което не достигна до съзнанието й и бързо напусна стаята.
Тогава излезе от унеса си. Къде отиде Рупърт? Какво щеше да прави? Не беше уловила последните му думи. Може би тръгна към полицията. В такъв случай…
Рязко стана и позвъни. Куентин се отзова на повикването с обичайната си пъргавина.
— Позвънихте, госпожо.
— Да. Моля влезте и затворете вратата.
Икономът се подчини. Госпожа Сейнт Винсент известно време го гледа мълчаливо с изпитателен, настойчив поглед.
Помисли си: „Той беше мил с мен, никой не знае колко мил. Децата не биха разбрали. Налудничавата история на Рупърт може да се окаже пълна глупост. От друга страна може, да, би могло в това да има нещо. Защо трябва да бъдем съдници. Не се знае. Искам да кажа кое е вярно и кое не… Аз бих заложила живота си. Да, бих! Той е добър човек.“
Заговори зачервена и развълнувана:
— Куентин, току-що се върна господин Рупърт. Той е бил в Кингс Чевиот… в съседно село…
Замълча, забелязвайки леко трепване, което той не можа да скрие.
— Срещнал е един човек — продължи тя с равен глас и си помисли: „Ето, сега е предупреден. Най-малкото е предупреден.“
След първоначалното мигновено трепване Куентин беше възвърнал невъзмутимото си държане, но внимателният му и проницателен поглед не слизаше от лицето й. В очите му имаше нещо, което преди не беше виждала. За пръв път погледът му беше на мъж, а не на прислужник.
За миг той се поколеба, след това попита с глас, който също беше едва доловимо променен:
— Защо ми разказвате това, госпожо Сейнт Винсент?
Преди да успее да отговори, вратата се отвори рязко и Рупърт влезе в стаята. С него влезе излъчващ достойнство мъж на средна възраст с малки бакенбарди и вид на добросърдечен архиепископ. Куентин! Рупърт каза:
— Ето го. Истинският Куентин. Той ме чакаше отвън в таксито. А сега, Куентин, погледни този човек и ми кажи това Самуел Лоу ли е?
За Рупърт настъпи мигът на триумфа, но той беше много кратък. Почти веднага забеляза, че нещо не е наред. Известно време истинският Куентин стоеше смутен, изпитвайки огромно неудобство. Вторият Куентин се усмихваше с широка, изразяваща задоволство усмивка.
Потупа по рамото смутения си двойник:
— Всичко е наред, Куентин. Според мен все някога трябваше да изплюем камъчето. Можеш да им кажеш кой съм.
Гордият непознат се изпъчи и заяви укорително:
— Това, господине, е моят господар, лорд Листърдейл!
В следващите мигове се случиха много неща. На първо място, пълния провал на самоуверения Рупърт. Преди да разбере какво става, с все още отворена уста поради шока от разкритието, той усети, че леко го изтласкват към вратата и чу приятелски глас, който хем му беше познат, хем не беше.
— Всичко е наред, момчето ми. Няма нищо страшно. Но аз искам да поговоря с майка ви. Похвално от ваша страна, че ме разкрихте по този начин.
Останал вън на площадката, Рупърт гледаше втренчено към затворената врата. Истинският Куентин стоеше до него и изсипа поток от думи, обяснявайки историята. Вътре в стаята лорд Листърдейл стоеше пред госпожа Сейнт Винсент.
— Позволете ми да обясня, ако мога! През целия си живот бях егоистичен човек и един ден разбрах това. Помислих си, че трябва да опитам, за разнообразие, да бъда малко алтруистичен, и тъй като бях ексцентричен глупак, започнах това си начинание по ексцентричен начин. Правих благотворителни вноски за странни неща, но чувствах нужда да извърша нещо лично. Винаги съм чувствал съжаление към хората, които не искат милостиня, които трябва мълчаливо да страдат, бедните благородници. Аз притежавам много къщи. Дойде ми на ум да давам под наем тези къщи на хора, които имат нужда от тях и могат да ги оценят: младоженци, пред които е животът, вдовици със синове и дъщери, поемащи по своя път. Куентин беше повече от иконом, беше ми приятел. С негово съгласие и помощ аз взех „на заем“ неговата личност. Винаги съм имал актьорски талант. Идеята ме осени една вечер, на път към клуба и веднага отидох да я обсъдя с Куентин. Щом разбрах, че около изчезването ми се вдига шум, уредих получаването на писмо от мен от Източна Африка. В него давах подробни инструкции на братовчед си Морис Карфакс. Е, казано накратко, това е всичко.
Той замълча изтощено и отправи умолително поглед към госпожа Сейнт Винсент.
Тя стоеше изправена и спокойният й поглед срещна неговия.