Няколко минути след като го изведоха, чухме гласове отвън. Болтън не мръдна от мястото си на подиума през цялото време. Когато всичко утихна, приглади сакото си и се усмихна на публиката.
— Всичко е част от шоуто, приятели. Почакайте да видите какво следва.
Може да се каже, че вечерното настроение беше потиснато. Смесихме се с гостите, а когато официалните церемонии приключиха, посетихме няколко от коктейлите. Алекс беше сигурен, че клиентът на Голдкрес трябва да е наоколо.
— Няма начин да пропусне това.
— Но как ще го откриеш? — попитах.
— Той ни познава, Чейс. Надявах се, че сам ще се издаде, може би ще прояви малко прекален интерес към нас. Може би ще ни гледа внимателно, докато говорим с агента му.
— И забеляза ли някого?
— Видях доста хора да ни наблюдават — каза той. — Но гледаха най-вече теб.
Последните му думи явно се отнасяха до вишневочервената ми вечерна рокля, която беше малко по-дръзка от дрехите, които носех обикновено.
Но дори да бе там, непознатият ни беше избегнал. В края на вечерта се върнахме в хотела с празни ръце.
Спах до късно. Влязох в офиса малко преди обяд и Джейкъб ми показа списък с обажданията. Сред тях имаше непознато име.
— Местна жена — обясни той. — Иска оценка.
Когато става въпрос за антики, истинските колекционери предпочитат да се заемат лично, особено ако смятат, че притежават потенциално ценен артефакт. Всъщност, когато става въпрос за подобни стоки, Алекс отказва да прави оценка от разстояние. Но повечето от нещата, които ни се показват, са с минимална стойност и няма нужда да се разглеждат отблизо, за да се установи това.
Получаваме много обаждания направо от улицата. Обикновено от хора, купили нещо при разпродажба в някакво имение или получили наследство. Проверяваха дали придобивката им не струва повече, отколкото им е казано. Когато го правят с убеждението, че няма какво да загубят, се обаждат на нас. Поглеждам предмета и давам оценката си. Дипломатично, разбира се. Истината е, че не съм експерт в областта на антиките, но веднага разпознавам боклуците. Ако не съм сигурна, прехвърлям разговора на Алекс.
Деветдесет и девет процента от уличните обаждания са чиста загуба на време. Това е приблизителна оценка. Така че, когато няколко часа по-късно се обадих на въпросната дама и образът й изплува в офиса, първата ми мисъл беше да погледна набързо предложеното от нея и да я отпратя.
Беше слаба руса жена, нервна, не особено добре облечена и избягваше да ме гледа в очите. Носеше златисти панталони, които щяха да стоят по-добре на някой с по-слаби бедра. Поомачкана бяла блуза се разтваряше на врата й и би разкрила голяма част от бюста й, ако имаше такъв. Беше с ослепително червено шалче, а усмивката й бе едновременно агресивна и срамежлива. Седеше на захабен диван „Спрингфийлд“, от онези, които получаваш безплатно, ако си купиш две кресла.
Поздравихме се и тя се представи.
— Аз съм Ейми Колмър. Имам нещо, което бих искала да погледнете. Чудех се дали е ценна.
Тя се пресегна извън картината на екрана и взе чаша, която вдигна към светлината.
Чашата бе декоративна, сувенир. Беше сива. На едната й страна бе отпечатан бяло-зелен орел, но в него имаше нещо странно — летеше с разперени криле, а клюнът му бе отворен като за нападение. Прекалено драматично. Може и да е била популярна през миналия век. Под орела имаше малък флаг, а над него пишеше нещо. Надписът беше твърде дребен, за да мога да го разчета, но забелязах, че не е на стандартния език.
Жената обърна чашата, за да видя и другата страна. На нея бе изобразено оградено с пръстен кълбо с надписи отгоре и отдолу. Отново на непознатия език.
— Какво мислите? — попита тя.
— Какъв е езикът, Ейми? Имате ли представа?
— Абсолютно никаква.
— А знаете ли какво е това?
Тя ме погледна озадачено.
— Чаша.
— Имам предвид — откъде е дошла.
— Подарък е от приятеля ми.
— Вашият приятел?
— Бивш приятел. — Очите й се присвиха и предположих, че раздялата не е била от приятните. Тя се опитваше да обърне малкото, което беше останало от тази връзка, в пари. — Видя ме да й се любувам един ден и ми каза, че мога да я задържа.
— Браво на него — отвърнах.
— Хареса ми орелът. — Вгледа се в него. — Даде ми я в нощта, преди да се разделим. Предполагам, че е било нещо като утешителна награда.
— Може би.
— Чашата струва повече от него. — Усмихна се — една от онези усмивки, които разкриват, че няма да е особено наскърбена, ако приятелят й падне от някой мост.