Все още виждах „Откривател“ през стъклената стена. Потъваше в мрака.
— Връщаме се при теб, Сабрина — каза кореспондентът, — Ърнст Мейндорф предаде за вас излитането на* „Откривател“.
Една от книгите беше злонамерена биография на певица на име Амелия, която явно е била доста известна по време на излитането. Тя се беше присъединила към марголианците и бе напуснала с първата вълна. Беше изоставила блестяща кариера и се бе превърнала в легенда заради това. Но години след това я забелязвали на различни места, сякаш никога не е напускала Земята.
Нейният биограф отхвърляше тази възможност, естествено, и я описваше като любимка на хората, които смятали, че обществото е станало репресивно.
„Правителството осигурява благоприятни условия и приличен доход на всеки — беше казала тя. — И ние постепенно сме се оставили във властта му. Вече не живеем; просто съществуваме. Наслаждаваме се на развлеченията, преструваме се на щастливи и доволни от своята набожност и моралното си превъзходство над останалия свят.“
Но, продължаваше биографът, вместо да поведе мирна борба, тя се отказала от каузата и избягала в космическия мрак „с Хари Уилямс и неговата пасмина“. Това била страхлива, но разбираема постъпка, разсъждаваше той. Зачудих се доколко самият той е бил готов да се опълчи на председателя Хоскин.
— Едва ли — каза Шеп. — Мнозина са изчезвали. А онези, които са се връщали, вече не били същите.
Певицата била задържана няколко пъти за „подбуждане към недоволство“. Авторът, който бе живял сто години по-късно, в по-добри времена, отбелязваше, че е щяла да бъде подложена на лична реорганизация, за да „стане по-щастлива“, само че била твърде известна и подобно действие щяло да има своята политическа цена.
Разказът свършваше с отпътуването на Амелия с „Откривател“.
Другата книга беше „Великото преселение“ и бе написана в началото на четвъртото хилядолетие. Тя отразяваше движението на недоволни групи към нови места в космоса. Авторът обясняваше мотивацията им, като обрисуваше лидерите им и историите на създадените колонии. Но всички се бяха провалили.
Няколко от емиграциите бяха по-мащабни от опита на марголианците. Онова, което правеше марголианците уникални, беше тяхната потайност, решимостта им да се откъснат изцяло от земните политически сили.
В книгата имаше снимка на Саманта и Хари. Тя яздеше кон, а Хари държеше поводите и гледаше към нея. Надписът гласеше: „Водачът на култ Хари Уилямс с приятелката си Саманта Алварес във фермата на родителите й близо до Вашингтон, Делауеър. Юни 2679 година.“ Девет години преди заминаването на първата вълна. Тя беше на около двайсет, усмихваше се и се беше изправила върху стремената. Беше значително по-дребна от Хари, с дълга кестенява коса, която се спускаше по раменете й. И не изглеждаше никак зле.
Нямаше почти нищо друго за нея или за марголианците. Авторът симпатизираше на усилията на правителството да успокои хората, които непрекъснато наричаше „раздразнени“. Имало загриженост на най-високо ниво за колонистите, отправили се „далече от дома“, „решени да продължат сами в ръцете на добронамерени, но безотговорни водачи“.
Имало „правителствен опит за умиротворяване“ на марголианците, който се изразявал най-вече в обещания да не бъдат преследвани. Уилямс и сподвижниците му бяха обвинявани най-често в „смущаване на общото благосъстояние“. Два пъти беше вкарван в затвора.
— Не можах да намеря нищо за синовете му — каза Шеп.
— Добре. Поне сега имаме снимка и моминското име на Саманта.
— Била е красива.
— Да.
— Като теб, Чейс.
Един от проблемите на мъжете в чужд апартамент е, че не знаят как да изгасят светлините.
Показах му.
На следващата вечер Алекс и аз се срещнахме с Уинди — по нейна покана и на разноски на Службата за проучвания — в „Паркуудс“, луксозен клуб до реката. Никога не съм се чувствала удобно на такива места. Твърде официални и обсебващи са. Винаги оставам с впечатлението, че хората са прекалено заети да бъдат впечатлявани (и да се опитват да изглеждат впечатляващо), за да могат да си прекарат добре.