Вярна на себе си, Уинди беше пристигнала първа.
— Радвам се да ви видя — поздрави ни тя. — Искам да ви кажа, че хората от Службата са изумени от работата ти, Алекс.
— Благодаря — кимна той.
— Имам новина за теб. — Тя се приведе напред. — Ще бъдеш обявен за Човек на годината на Службата за проучвания. На годишната ни церемония.
Алекс засия.
— Благодаря, че ми каза.
— Ще има галавечеря. На единайсети. Ще можеш ли да присъстваш?
— Разбира се. Не бих я пропуснал.
— Добре. И не е нужно да ти напомням, че това не бива да се разгласява. Ще го обявим по-късно тази седмица.
— Разбира се.
Донесоха ни питиетата и вдигнахме наздравица за Човека на годината. Бяхме общо взето тихи. Може би вестта, че Марголия е само джунгла, беше угнетила Уинди. Или може би смяташе да преговаря за правата на Службата за проучвания върху находката. Все още чакахме храната, когато началникът на оперативния отдел се приближи и се направи на изненадан, че сме там.
— Невероятно представление — похвали ни той. — Великолепна работа, Алекс.
Беше дребен човек и жестикулираше усилено.
— Много бих искал да дойда с теб, когато се върнеш там.
Погледнах Алекс. Беше ли казвал на някого, че ще се връща? Той видя изражението ми и поклати глава.
После дойде Жан Уебър от борда на директорите.
— Ще сложат статуята ти в Рок Гардън — съобщи тя.
Рок Гардън беше Залата на славата на Службата за проучвания. Там, сред цъфтящи дървета и шептящи фонтани, поставяха плочи и статуи на велики изследователи. Но досега почестите бяха все посмъртни.
Алекс обича да играе ролята на човек, който не се интересува от славата. Обича да казва, че за него е важно единствено знанието, че е постигнал нещо стойностно. Но това не беше вярно, разбира се. Обича похвалите, колкото всеки друг. Когато хвалебствията за работата му се изсипаха по време на случая Кристофър Сим, той беше във възторг. Също както беше наранен от реакцията на онези, които твърдяха, че е причинил повече вреда и е трябвало да остави нещата, както са си били.
Не ми беше трудно да си го представя как минава нощем с вдигната яка през Залата на славата, за да погледне статуята си, а през деня заявява, че това са пълни глупости.
Донесоха ни храната — риба за него и Уинди, чиния с плодове за мен. Виното се лееше и започнах да се чудя дали Уинди не се опитва да смекчи съпротивата ни. Вечерта започна да става приятна.
Докато не пристигна Луис Понцио. Той беше директор на Службата за проучвания и човек, когото Алекс намираше за трудно поносим. Алекс обикновено умееше да прикрива реакциите си към хората, но явно се бореше със себе си, когато ставаше въпрос за Понцио — съмнителен, креслив, престорено весел мъж. Алекс каза веднъж за него, че като дете сигурно редовно са го били в училище.
— Браво, Алекс — поздрави го той, като го тупаше по рамото. — Този път наистина направи добро шоу.
— Благодаря. Имахме голям късмет.
Понцио ме погледна, опита се да си спомни името ми, предаде се и се обърна към Уинди. Тя пое своята роля.
— Доктор Понцио — рече тя, — спомняте ли си Чейс Колпат, сътрудничката на Алекс?
— Разбира се — отвърна той. — Кой би могъл да забрави толкова очарователна особа?
Кой, наистина?
Той не остана. Все още не бяхме уточнили всички детайли за правата върху „Откривател“ и Марголия. Беше достатъчно умен, за да осъзнае, че Службата за проучвания ще получи най-добрия си шанс за договор за изключителни права, ако той изобщо не се намесва и остави Уинди да уреди нещата.
И безспорно беше прав. Уинди вече беше договорила достъп и права върху спасеното имущество от „Откривател“ и Марголия. Алекс си запази правото да направи обратно пътуване и да донесе още артефакти, макар че прие ограниченията.
Уинди си записа нещо, изпи виното си и бутна рибата настрана. Свърши всичко това почти с едно движение. И го направи демонстративно.
— Много добре — каза, когато приключихме. — Ще изпратим експедиция възможно най-скоро. Искаме да се срещнете с хората, които ще я ръководят, за да им окажете колкото се може по-голяма помощ.
— Разбира се — съгласи се Алекс. — Ще се радвам.
— И, Алекс…
— Да.
— Знам, че нещата не са се развили така, както си искал. Но ще получиш голяма награда. Това е монументална находка. Каквото и да се случи оттук нататък, ти ще си на една нога с Шлиман, Мацуи и Макмилън.
24
Учените никога не са разбирали най-важното. Има свят от сънища, изпълнен с квантови трептения, гумени измерения и хора, които не могат да решат дали са живи, или мъртви. Възприятието е единствената реалност.