— Да. Не сме й казали нищо.
— Добре. Задръжте още малко нещата така.
Тя погледна доклада.
— Палеа Бенгата? Къде се намира това?
— В края на Конфедерацията. По посока на Ръката на Персей.
— Добре.
— Просто изоставен кораб. Има няколко такива там. Останали са от Моринданските граждански войни.
— И каква е целта?
— „Балустер“ е бил боен крайцер. Търсенето му би отнело месеци. Може би години.
— Обяснили ли сте как медальоните са попаднали там?
— Всичко е в бележките — отговорих. — Лудост по високите етажи.
— И смяташ, че Болтън ще повярва на това?
— Ще го намери за неустоимо.
Алекс беше включил легитимна (където беше възможно да се открие) и подправена документация за вида на повредата, копие от флотските меморандуми, части от лична кореспонденция.
— В действителност съществува версията, че член на администрацията е избягал на боен кораб с медальоните, когато нещата тръгнали на зле. — Свих рамене. — Кой знае каква е истината.
— Вие двамата сте опасни, да знаеш.
Освен това се споменаваше и за плановете на „Рейнбоу“: „Заминаваме след пет седмици. Веднага щом успеем да съберем всичко.“ Бяха споменати източници и всичко изглеждаше много официално.
— Ще се погрижа за това — увери ме Уинди.
— Благодаря.
— Няма за какво. Хубаво е да се въздаде малко справедливост. Надявам се да проработи. Между другото, нашата мисия за Марголия заминава след седмица. Бихме искали с Алекс да дойдете на церемонията по изпращането.
— Със сигурност.
— И може би ще успеем да накараме Алекс да каже няколко думи.
Събитието се провеждаше в новопостроената зала „Пиърсън“ в комплекса на Службата за проучвания. Понцио, разбира се, беше там, както и някои политици. И изследователският екип. Бяха около десетина и щяха да пътуват с два кораба. Виртуални изображения на самите кораби, „Екситър“ и „Гонзалес“, плаваха от двете страни на залата. Бях Пилотирала „Екситър“, който оттогава беше специално модифициран с най-новите сензори. „Гонзалес“ беше натоварен със земекопно оборудване.
Алекс носеше най-доброто за случая: флотско сако, бяла яка, сребърни връзки. Уинди ни запозна с всички.
— Няма да повярваш какво става тук — каза тя. — Истински цирк.
Келнери разнасяха храни и напитки и щом всички от научния екип се събраха, минахме в заседателната зала. Мъж, който явно ръководеше събитието, се качи на подиума. Всички замълчаха и той представи Алекс, „джентълменът, който направи откритието“.
Гръмнаха аплодисменти. Алекс посочи към мен и заяви, че не би могъл да се справи без моята помощ. Публиката се завъртя в столовете си, аз се изправих и всички заръкопляскаха отново. Той разказа как беше протекла мисията, изреди различните аспекти на търсенето, на които да се обърне по-специално внимание (като откриването на наземна станция в Марголия, която най-вероятно беше разположена по протежение на екватора), показа няколко снимки и попита за въпроси. Първият беше от навигационно естество и той го прехвърли на мен.
Когато въпросите се изчерпаха, Алекс пожела успех на експедицията и седна. Мъжът, който ръководеше събитието, се върна на подиума. Направи няколко кратки бележки, благодари на всички и закри срещата. По-късно научих, че това е Емил Бранков, изявен учен и водач на екипа.
Докато се връщахме към главната зала, Алекс ми каза, че иска да разбере кога се е взривил „Откривател“.
— Искам да знам дали съвпада с две хиляди четиристотин седемдесет и пета година.
— Когато орбитите са били най-близо?
— Да. Смяташ ли, че ще е трудно да се определи кога са гръмнали двигателите?
— Ако някой член на екипа е запознат с построяването на корабите в онзи период, би трябвало да може да установи това. Корабите са снабдени с най-различни часовници и таймери. Вероятно дори в онези времена. Просто трябва да се определи кога са спрели двигателите. — Внезапно усетих, че един от по-младите членове на екипа ме гледа с интерес. — Защо те вълнува това? — попитах.
— Не знам. Може би все още разследвам. — Очите му придобиха странно изражение. — Не знам какво ме безпокои. Нещо не се връзва. Мисля, че им дължим поне това — да разкрием истината.
— Алекс, станало е преди хиляди години.
Разбрахме, че в мисията участва експерт по ранни свръхсветлинни технологии. Името му беше Спайк Нумицу. Беше възрастен мъж, с бяла коса, дълъг нос и искрящи морскосини очи. Алекс го попита дали би могъл да определи датата на избухването.
— Възможно е — отвърна той. — Ще ви държа в течение.