Выбрать главу

Усетих нужда от кратка почивка и през уикенда се съсредоточих върху любовната си афера. Върху двете си любовни афери всъщност, но това е друга история. Изключих всички комуникации, за да не ме безпокоят от офиса. Вече признах, че не бях така отдадена на марголианците като Алекс. Все пак бяха мъртви от доста време и този факт трудно можеше да предизвика вълнението ми. Но пък се тревожех за Алекс, който ставаше все по-обсебен от тях.

Не се изненадах, когато се върнах в апартамента и намерих цяла купчина съобщения от него.

— Чейс, обади ми се, когато се прибереш.

— Чейс, обади се, когато можеш.

— Чейс, бяхме прави.

— Започнали са да намират човешки останки.

— Изглежда има хиляди такива на южния полюс. Хора, които са оцелели след събитието.

Спайк докладва отново. На „Бремерхевън“ нямаше совалка.

— Чудесно — възкликна Алекс.

— Очевидно са се опитали да мигрират — каза ми Уинди една сутрин в края на лятото. — Насочвали са се към полюсите през лятото и обратно към екватора през зимата. Зимите са били дълги. Летата къси. Но Емил смята, че са оцелели известно време.

— Колко? — попита Алекс.

— Все още събират данни. Но поне няколко поколения. — Пое си дълбоко дъх. — Що за смелост са имали тези хора? Да се чуди човек какво ги е карало да продължават.

Очаквали са помощ, помислих си. Надявали са се някой да ги открие.

— Построили са някои летателни апарати. Емил казва, че е намерил следи оу доста изобретателни производствени съоръжения.

Условията им на живот започнаха да се изясняват. Полярното им убежище се оказа огромна, разпръсната база. По-голямата й част бе под земята, за да се улесни охлаждането през лятото. Квартирите бяха по необходимост спартански, но функционални. Всичко, което е можело да ги скрие от слънцето по време на соларния ход, явно е било ценно.

Опитах се да си представя какво ли е ставало, когато планетата се е приближавала. Колко ли огромно е изглеждало слънцето в следобедното небе? Дали е било възможно да си покажеш главата навън?

Отговорът, според оценките, които получавахме, беше изненадващ. Експертите казваха „да“. Топлината в полярните райони през най-горещата част от лятото бе сравнима с температурите на екватора на Римуей. Горещо, но много по-приятно в сравнение с останалата част на планетата.

Към края на годината мисията откри библиотека. Няколко хиляди тома.

— Но за съжаление не могат да се възстановят — каза Бранков.

Бяхме ходили на обяд с Уинди и когато се върнахме в офиса й, тази новина ни чакаше.

Не могат да се възстановят.

Бранков ни показа библиотеката. Вътрешна стая без прозорци, стени с лавици, лавици, пълни с каша.

Книгите не биха оцелели дълго и при най-добрите условия — каза той. — А тукашните са от най-лошите.

Живо си спомних джунглата и спарения влажен въздух.

Най-накрая оценката дойде:

— Смятаме, че са успели да се задържат почти шестстотин години.

Бранков имаше вид на военен. Бе на около петдесет, с руса, подстригана късо коса, безупречен комбинезон и съвършена дикция.

— Не са могли да поддържат технологията си. Не и безкрайно, при тези условия. Накрая просто са се изтощили. — Погледна встрани и поклати глава. — Трябва да си тук, за да почувстваш пред какво са били изправени.

Той беше в модул на колиба — убежище за пътници. Навън бушуваше снежна буря.

— Шестстотин години — промълви Алекс. Напред-назад, от екватора до полюса, на всеки двайсет и един месеца, докато светът ту кипеше, ту замръзваше.

Вгледах се в мекото време, което минава за лято на Андикуар.

— Чудя се дали някой изобщо ги е потърсил — вметна Уинди.

А аз си мислех как бяха искали да ги оставят на мира.

Получихме още новини в началото на есента. Бе открита част от първоначалните градове — построените от първите заселници на Марголия. Зачудих се дали къщата, която бяхме видели на холограмите, е оцеляла. И какво беше станало с малкото момиченце, което толкова радостно позираше с майка си.

Алекс беше погълнат от разследването на Марголия. Пътуваше до библиотеки на континента и из островите. Донесе вкъщи информация за марголианското движение, която беше изчел с настървение. Тя идваше най-вече от книги, появили се през двайсет и осми век. Някои от тях бяха издадени частно, семейни истории, църковни записи, дневници. Той отбеляза, че подобни неща оцеляват, защото се захвърлят по тавани и когато няколко века по-късно се появят, предизвикват исторически интерес.