— Така че хората се грижат за тях. Възпроизвеждат ги. Ако оцелеят през първите двеста години, всичко е наред.
Когато го запитах какво търси, той се засмя и блъсна купчина документи настрани.
— „Бремерхевън“ — отговори. — Опитвам се да разбера какво е станало с „Бремерхевън“.
Лампата за обаждания на Джейкъб светна. Трансмисия за Алекс.
— Доктор Яшевик е. Моли да й се обадите.
Той каза на Джейкъб да го свърже и след минутка Уинди се появи.
— Сметнах, че ще искаш да знаеш. Намериха това на около двайсет градуса южна дължина.
Светлината се промени и ние се оказахме сред разкопките по време на снежна буря. Пред нас имаше част от сграда. Крайъгълен камък всъщност, със символи, които не можехме да разчетем. Освен числата.
— Тук пише: „Училище „Пол де Рен“ петдесет и пет“. Нямаме представа кой е бил Пол де Рен.
— Какво означава числото? — попита Алекс — Годината на построяване?
— Вероятно.
Петдесет и пет.
— Това сигурно е била петдесет и петата година от основаването на колонията — каза той.
Сигурно.
— Изчислихте ли колко дълга е била годината там преди сблъсъка?
— Смятат, че е била с около десет процента по-къса от стандартната година.
— Значи училището е било построено около четирийсет и девет години земно време след приземяването.
— Някъде там.
— Ако предположим, че колонията е била построена през две хиляди шестстотин и деветдесета, значи говорим за две хиляди седемстотин трийсет и девета година по земния календар.
— Да.
— Онова нещо ги е ударило през две хиляди седемстотин четирийсет и пета.
— Да. Чудя се дали са знаели, че идва, когато са строили училището.
Алекс потърка чело.
— Вероятно не. Дали сградата е била използвана след събитието?
— Не знам — въздъхна Уенди. — Но едва ли някой е оставал там целогодишно.
— Права си — съгласи се Алекс.
— Явно са обикаляли доста наоколо — вметнах аз.
— Може да не са имали голям избор — каза Алекс. — Едва ли са могли да останат няколко месеца на полюса, а останалата година на екватора. Трябвали са им междинни бази. Места, където да почиват. Може би това е било едно от тях. Пролетен град. Няма как да са оставали дълго време на едно място.
— Учудвам се, че просто не са се предали — поклати глава Уинди. Изглеждаше натъжена от новините. Май всички се надявахме краят на тези хора да е настъпил бързо.
Алекс се усмихна.
— Шест века — промърмори и нареди на Джейкъб да увеличи крайъгълния камък. — Невероятно.
Навън беше започнало да се стъмва. Нашето вън. Събираха се дъждовни облаци.
— Нещо друго? — попита той.
— Открили са монумент. Може би на мястото, където колонистите за първи път са стъпили на планетата. Трудно е да се каже със сигурност. Всичко е изпочупено.
— Как изглежда?
Светлините примигнаха и ние се озовахме до каменни блокове, вероятно част от стена. Имаше части от надпис, който гласеше: „На това място… в името на… стъпка“. И нула. Имаше и друго число, вероятно девет или осем. Последвана от Н.Е.
— Новата ера — каза Уинди.
— Земната — обясни ми Алекс.
— Смятаме — продължи тя, — че колонистите са пристигнали там през януари две хиляди шестстотин и деветдесета. Или около тази дата. Емил твърди, че не биха използвали земни дати, ако не е ставало въпрос за свързано със Земята събитие. Можаха да се сетят само за едно.
Тя се появи отново преди края на работния ден.
— Намерено е още нещо. Емил смята, че са открили наземния терминал за полетите в атмосферата. Разположен е в южната умерена зона.
— Джейкъб, дай да видим картата — каза Алекс.
Не знаех, че имаме такава. Появи се глобус на Марголия. Показваше сега познатите острови-континенти, реки, планински вериги. Разположението на базата на южния полюс беше обозначено, както и находищата, разкрити при мисията.
Уинди ни каза къде е терминалът и Джейкъб прилежно го отбеляза.
— Разположен е в покрайнините на главен град.
Добре, никакви изненади дотук.
— Има ли следи от совалка?
— Не — отговори тя. — Огледали са областта доста отблизо. Емил каза, че джунглата вероятно я е погълнала. Имаше ли совалка на борда на „Откривател“?
— Да — отговори Алекс. — Имаше.
Той прекъсна връзката и ме погледна в очакване да кажа нещо.
Какво искаше от мен?
— Защо се усмихваш така? — попитах го. — Защо непрекъснато питаш за тази совалка?
— Къде е тя?