— Стопила се е — отвърнах. — Станала е част от джунглата.
— Как са слезли от орбиталната станция?
— За кого говориш?
— Ами например за онези, които са освободили „Бремерхевън“?
— Не знам. Може би не са слезли. Може би…
— Точно така — кимна той. — Може би са се качили на кораба.
— Не, корабът не е функционирал.
— Тогава къде е совалката?
— Някъде на земята. Ще я открият. Закопана е.
— Има и друга възможност — каза той.
— Която е?
— Чейс, искам да ми направиш услуга.
Въздъхнах. Тежко.
— Добре.
— Говорих с всеки историк, библиотекар и архивар, когото намерих.
— За какво?
— Искам да провериш нещо.
— Добре.
— Била си на Земята, нали? Не? Това е историческо място. Време е да го посетиш.
27
Родният свят е като песен на сирени за всички нас. Независимо колко далече скитаме, той чака търпеливо. И когато се върнем при него, както и трябва да сторим, той ни пее. Отиваме в горите му, вклинени в крайбрежните ивици на моретата. Той е в кръвта ни за добро или за зло.
Али Барана, „Завий наляво при Арктур“, 1411
Земята.
Беше странно да видя Слънцето толкова отблизо. Планетата плаваше сред бездната с голямата си нащърбена луна и с континентите си с толкова познати очертания. Сякаш се прибирах у дома.
„Хармония“, гигантската орбитална станция, просветваше в нощта. Тя беше последната от дълга редица орбитални станции. Беше започнала съществуването си като прост терминал и станция за поддръжка преди няколко века. Но с времето бяха добавяли нови и нови конструкции към нея — хотели, приемни зони, изследователски лаборатории в дъното. Първоначалната структура едва се виждаше, скрита зад множеството придатъци и куполи. По това време кипеше усилен спор дали да я осъвременят или изцяло да я заменят с нещо ново.
Един лайнер я напускаше, докато се приближавах. Подмина ме, от мостика и илюминаторите струеше светлина. Беше голям кораб, макар и не от категорията на „Откривател“, и определено не толкова романтичен. Докато се разминавахме, включи главните си двигатели и бързо се отдалечи, за да се превърне в избледняваща звезда. _
Прехвърлих управлението на „Бел-Мари“ на станцията и бях отведена в зона за закотвяне, изпълнена с малки корабчета. Най-вече корпоративни превозни средства. За люка се закачи въздушна тръба и аз се изкачих по нея.
Три часа по-късно стъпих на Земята, на първоначалната terra firma, [4] и заспах в купето на плъзгащ се влак, пътуващ на запад през Северноамериканския континент. На сутринта за първи път видях Тихия океан отблизо и хванах полет за Дестини Айлъндс, Куин Шарлътс в древни времена, на осемдесет километра нагоре по крайбрежието. Долу имаше голямо движение и плажовете бяха пълни с хора. Флотилии от платноходки осейваха океана.
Островите Дестини са повече от сто и петдесет, все още запазени в почти напълно естествено състояние. Имаше високи дървета, сутрешни мъгли и летящи орли. Никога не бях виждала орел и веднага разбрах защо е подходящ символ за междузвезден кораб. Погледнах обсипаните със сняг върхове, сините езера, криволичещите потоци. Два дни по-късно при обратния полет щях да видя около десетина сиви кита да се плъзгат през спокойните води.
Беше малко преди обед, когато най-накрая се залових за работа. Погледнах името, което Алекс ми беше дал — Джулс Локлиър, и помолих изкуствения интелект да ме свърже с Университета на Америките. След малко Локлиър ме информира, че ще се радва да ме види в ранния следобед.
— Точно в един часа.
Открих го на втория етаж на библиотеката на кампуса. Сградата бе в старовремски стил, създадена от архитект, чиято склонност към геометрията беше избуяла на воля. Имаше множество покриви и врати на странни места. Ъглите на отделните структури рядко бяха успоредни помежду си и дори пътеките през горните нива се издигаха и спускаха видимо хаотично и под ъгъл, който предполагаше, че само добър атлет може да ги използва безопасно. Това е стил, който някой беше описал по-скоро като експлозия, отколкото като дизайн.
Малко се затрудних да открия кабинета на Локлиър, но предполагам, че това бе част от играта. Беше сам, работеше на маса, отрупана с книги и бележници. Стаята беше просторна, стените бяха украсени с академични грамоти и награди. Голяма плъзгаща се врата се отваряше към тераса и разкриваше гледка към кампуса. Локлиър не вдигна поглед, а продължи да пише в някаква зелена папка, като с другата си ръка ми посочи един диван.
Младостта му отдавна беше минала. Беше слаб, с приведени рамене. Няколко кичура бяла коса падаха над гъстите вежди, очите му бяха воднисти. Изглеждаше безкрайно крехък.