После излезе, а вратата се затвори зад него със силно изщракване.
Навремето „Колиър Арей“ бил най-големият телескоп на света. Бил разположен в света Касълмейн, който го поддържал и използвал повече от седем века. С разпръснати из планетарната система елементи, той притежавал виртуален диаметър от четиристотин милиона километра. Продукт на петото хилядолетие, той бил в експлоатация, докато не станал жертва на непрестанните войни от този период. Разрушението му било целенасочен злонамерен акт. Но и бездруго вече бил остарял.
„Арей“ беше привлякъл вниманието на Алекс, защото Касълмейн беше на четири хиляди светлинни години от Тинициум 2116. Четири хиляди години трябваха на светлината, за да стигне до множеството лещи на системата. Алекс бе преценил, че ако има запис, той ще е от времето преди сблъсъка, разрушил живота на марголианците.
Повечето от данните, събрани от телескопа, бяха загубени при общия упадък на Касълмейн в края на петото хилядолетие. Но през първите десетилетия на века изследователите бяха разкрили съхранени на дискове данни от „Арей“. Никой не ги беше подредил, защото голяма част от сведенията беше станала достъпна от други източници.
Дисковете бяха маркирани с дати, които се смятаха за достоверни, но дори и това не беше сигурно. Не че имаше значение.
Извадих записа на Бел за полета ни до Тинициум и го вкарах в четеца. После взех първия диск от кутия номер едно и сложих и него.
Лампата за статуса светна.
— Тарим, опитвам се да открия Тинициум 2116 в неподредените данни на „Колиър“. Дадох ти спектрографски анализ и снимки на заобикалящите звездни купове. Моля, започни търсенето.
— Заемам се — отвърна изкуственият интелект.
Отворих един роман и седнах да чета.
Понякога имам късмет. Тинициум 2116 беше изследван и откъсът се появи след трийсет минути. Беше на втория диск.
Тарим показа снимка на звезда, видяна през „Колиър“. Отдолу бяха резултатите от анализа: количествата водород, хелий, желязо, литий и какво ли още не. И на последния ред: Планети: 4.
Четири.
Знаехме за три.
Четвъртата беше пак от земен тип.
Нищо чудно, че орбитите не съвпадаха.
Два газови гиганта. И две планети от земен тип.
Право в целта.
Локлиър се обади да попита дали ще вечерям с него. Част от преподавателското тяло се събирала през повечето вечери. Останах в архива целия ден. Прегледах и другите дискове. Но нямаше нищо за Тинициум. Бях отегчена и уморена, когато професорът ми отправи поканата, така че се съгласих.
Заведе ме в преподавателската трапезария, която беше в съседна сграда. Там имаше към шестима души. Локлиър ни запозна, направиха ми място и с удивление научих, че са чували за мен. Колпат? Сбърчиха чела, повдигнаха вежди. Бяхте с Бенедикт, когато той откри Марголия, нали?
Поискаха да ми стиснат ръката. Всички.
— Невероятна работа, Чейс — каза енергичен млад мъж, който явно вдигаше тежести, когато не беше в класната стая. Помолиха ме да предам поздравите им на Алекс и да му кажа, че всички са му задължени. Беше приятен момент. Двама от тях щедро попитаха дали „Рейнбоу“ има нужда от помощ и се зачудиха какво правя в университета.
Когато им казах, че става въпрос за обикновено изследване, те се засмяха, а жена на средна възраст с медноруса коса подхвърли, че и тя би си мълчала, ако преследваше цели, каквито аз обикновено гоня. Всички се засмяха. Почувствах се като кралицата на вечерта.
Мускулестият мъж се интересуваше дали сме сигурни какво точно сме намерили. Дали наистина е Марголия?
— Да — отвърнах. — Без съмнение.
— Те вдигнаха чашите си за кафе в тост за „Рейнбоу“.
— Университетът на Америките те приветства, Чейс — каза едър мъж с червен пуловер. Галан някой си. Специалността му беше модерен театър. Зачудих се какво ли мисли за пиесите на Локлиър.
Изглежда не разбираха разочарованието, което с Алекс бяхме изпитали. Жената на средна възраст се извини и напусна. Върна се няколко минути по-късно с копие на „Мъжът и олимпиецът“ на Кристофър Сим и помоли:
— Дали бихте ми дали автограф?
Връзката ми със случая беше отдавнашна и аз се поколебах. Беше издание с кожена подвързия, позлатени ръбове, черни панделки. Не бе книга, която можеш да подпишеш нехайно.
— Моля ви — настоя тя.
Направих го, но се почувствах неловко.
— Какво следва? — попита Локлиър.
— Завръщане у дома — отвърнах.