— Не. Ще трябва да му дадеш някои насоки. Корабът ще разполага с оборудването, но тази операция е по-различна от онова, което изкуствените интелекти са свикнали да правят.
Тя ми обясни процедурите. Вечерята пристигна — зеленчукова салата и нарязано пиле. И двете бяхме гладни. Тя се нахвърли върху храната, а аз все още се опитвах да запомня всичко.
— Никога няма да се справя — въздъхнах накрая.
— Естествено, че ще успееш. Виж какво, преди да заминете, ще упражним най-важното.
— Добре.
— Ще се справиш, Чейс.
— Има ли такъв специалист в мисията? Някого, когото да помоля за помощ, в случай че възникне проблем?
— Един-двама души — каза тя. — Не съм сигурна. Но не се тревожи. Онзи, когото Уинди ще изпрати с вас, ще знае как да борави с оборудването.
Не ми харесваше как се подреждат нещата. Нямаше да знаем какво правим. А човекът от Службата сигурно също щеше да е объркан. Така че се реших да я помоля:
— Слушай, щом от Службата ще пращат свой човек…
— Заета съм, Чейс.
— Ще ти бъда много задължена. Ще го смятам за лична услуга.
Тя набоде парче доматена вилицата си и хвърли таен поглед към масата в ъгъла. Мъжът беше запленен от дамата си.
— Не е толкова трудно, Чейс.
— Ще е историческо откритие. Не искаш ли да присъстваш?
— Мисля, че историческото откритие вече беше направено. Трябваше да дойда на предишния ви полет.
— Шара, инстинктите на Алекс обикновено не лъжат. Може би има още нещо.
Почти беше приключила с яденето. Знаех, че след малко ще погледне менюто с десертите. Шара е една от онези отвратителни жени, които ядат, каквото им харесва, без изобщо да пълнеят.
— Говорим за нещо сериозно, Чейс. Ами социалният ми живот?
— Ще се забавляваме по пътя.
Получаването на кораб се оказа сложно.
Шара беше права — изискването беше на борда да има човек от Службата за проучвания. И той трябваше да е пилотът.
— Няма свободни пилоти — каза ми Уинди. — Мога да проверя дали някой ще иска да дойде. Но това ще са свръхчасове. А и ме съмнява, че ще има желаещи.
Тя изреди кой в момента ползва почивка и защо няма да иска да се върне на работа.
— Какво ще кажеш за мен? — предложих. — Имам разрешително.
— За клас „Арктур“?
Бях пилотирала яхти и малки търговски кораби.
— Хайде сега — не се предавах. — Колко сложно може да е?
— Такива са правилата, Чейс. Нямам избор.
Обади се на двамата пилоти, които бяха свободни, но те отказаха. Пилотите на Службата за проучвания са добре платени и нямат много почивки. Ако бяхме на някой краен свят или на станция в космоса, едва ли щяхме да срещнем проблем. Но в Андикуар… нямаше начин.
Така че Алекс ме записа на ускорена програма и получих квалификация за следващото ниво на свръхсветлинните кораби. Сега имам разрешително за „Лонгстар“ — едно ниво над „Арктур“. Нямах желание да го получавам, но това е друга история.
Три седмици след разговора с Уинди получих разрешителното си и тя ме назначи на временно място, за да ме впише като служител.
Шара междувременно се чудеше за какво е цялото суетене.
— Никога няма да разбера защо някой плаща огромни суми за антики. Разбирам археологическата им стойност, но в този случай дори това изглежда проблематично. Можем да се надяваме да разберем единствено как някои държеливци са прекарали последните си дни. Ако трябва да съм честна, ще ги почетем по-добре, ако ги оставим на мира.
Бях упълномощена да й предложа една трета от цялата печалба, която реализираме, ако откритието бъде направено и след като Службата за проучвания получи своя дял. Това привлече вниманието й.
— За колко точно говорим? — попита тя.
Дадох й скромна оценка, основана на печалбите ни от няколкото трофея от „Откривател“. Беше впечатлена.
— Стига ни да преживяваме — добавих.
— Предполагам. Е, добре, Чейс, не мога да откажа. Но все още не разбирам защо марголианците ще се прехвърлят на свят, който ще замръзне. Но пък какво можем да изгубим?
Уинди се появи след няколко минути и Шара й каза, че идва с нас. Уинди направо пребледня и заяви:
— Имах по-добро мнение за теб.
И така, в един прохладен ден на късното лято в година 1430 от основаването на Асоциираните щати на Римуей Алекс, Шара и аз хванахме совалката към Скайдек и после се качихме на един VHY-111 — „Дух“. След час отново пътувахме към Марголия.
30
Закарай каруцата си до звезда.
Ралф Уолдо Емерсън „Общество и самота“, 1870 година по земния календар