— Ти стана пилот — каза Шара. — Когато се срещнахме за първи път, ми каза, че искаш да се занимаваш точно с това.
Вярно беше. По едно време мечтаех да стана скулптор, но това не продължи дълго.
— Да, винаги ми е допадала идеята да изляза в открития космос. Струваше ми се романтично.
— А не е ли?
— Романтиката се износва.
Тя се засмя.
— Спомням си, когато онзи тип Джери щеше да става баща на децата ти.
— Това беше много отдавна.
— Какво стана с него?
— Стана банкер — отвърнах. — Или финансов съветник. Нещо такова.
— Виждала ли си го?
— Преди повече от десет години. — После добавих: — Женен е. Има две деца.
— Не мога да си те представя омъжена за банкер.
— Аз също.
И все пак от време на време се сещах за него. Нямах нищо против да го срещна някоя вечер. Случайно, разбира се.
Калу обяви, че имаме седем минути до целта, и ние се върнахме в оперативния център, където ни чакаше Алекс. Шара седна в командното кресло.
— Калу?
— Да, Шара.
— Подготви се за изстрелване на Алфа.
— При твоя команда.
Имаше няколко монитора. Единият показваше вратите на изстрелващата площадка отвън. Видяхме как се отварят.
— Кой, по дяволите, е Калу? — попита Алекс.
— Изкуственият интелект — отвърнах.
— Знам. Кой е бил?
— Когато преди два века правителството поискало да прекрати междузвездните изследвания, той ги разубедил — обясни Шара. — Това се е отразило на политическата му кариера, защото много хора не искали да плащат за космически проучвания. Един от противниците му попитал кога ще спре с това.
— И той какво отговорил? — попита Алекс.
— „Ако спреш, значи си мъртъв.“ Бил е главен секретар на Департамента за планетарни прочувания и астрономически изследвания.
— Главен секретар?
— Е, тогава не са имали директори.
— Аха.
Звезден облак се появи на един от екраните.
— Вижте — посочи Шара. — Това е Виргиниум. Много гореща млада звезда. Ако се върнем след няколко милиарда години, може да се окаже люлка на нова цивилизация. — Тя се усмихна на Алекс. Имах усещането, че е очарован от нея. — Време е за изстрелване. Искаш ли ти да го направиш?
— Давай ти — каза той. И тази щедрост на духа ме убеди. Алекс обичаше драматизма и церемониалността.
— Калу — нареди тя, — изстреляй Алфа.
Телескопът излетя през люка, ускорителите му пробляснаха.
— Алфа е изстрелян — докладва Калу.
Телескопът се заклатушка и изчезна в нощта.
Беше мой ред,
— Закопчайте, коланите. Калу, приготви се за изтегляне.
Калу потвърди. Шара говореше с бордовия изкуствен интелект на Алфа и му даваше последни инструкции.
Миг по-късно образът на Бранков се появи в оперативната зала. Изглеждаше уморен.
— Открихме надписи върху камъка — съобщи той. Появи се голям мраморен блок с английски символи. Емил ги преведе: „Здравни лаборатории „Маккорби“. Отдолу имаше дата. Месецът беше март. Четиринайсети. А годината беше единайсета.
— Открихме кметство надолу по улицата. И останки от ботаническите градини на Чалкоски на половин километър оттам — продължи Бранков. Виждах напрежението в очите му. Това беше мисията на живота му.
Няколко часа по-късно скочихме на милиард и половина километра от другата страна на сблъсъка и пуснахме Бета.
— Сега — каза Шара — ще направим пълно проучване на небето, триста и шейсет градуса на ширина и двайсет градуса под и над орбиталната равнина.
Изкуших се да попитам за каква орбитална равнина говори, тъй като бяхме по средата на нищото. Но, разбира се, работехме с равнината на планетарната система, каквато е била преди девет хиляди години.
— Съоръженията ще работят паралелно — продължи тя. — Трябва да огледаме общо четиринайсет хиляди и четиристотин квадратни градуса. Това означава, че ни трябват хиляда и шестстотин чифта снимки. Всеки образ ще изисква пет минути експозиция плюс времето за трептенията.
Алекс отново се беше оцъклил.
— Това означава — обясни Шара, — че ще успеем да направим пълно проучване за шест дни.
— Чудесно — отвърна той. — И по някое време ще забележим кафявото джудже?
— Би трябвало. Ще насложим образите от телескопите на екрана. — Тя докосна централния монитор. — Всичко е нагласено в рамката на звездите. Те няма да се придвижат съществено, защото са твърде далече. Но всичко наблизо ще изглежда все едно подскача. А то, господин Бенедикт, ще е нашето джудже.