Не можех да го видя и нямах никакви съмнения, че и Алекс не може. Но това нямаше значение. Шара можеше.
— И къде е Балфур?
Тя се усмихна широко.
— Бил е достатъчно близо, за да загуби луната си. Така че най-вероятно е последвал джуджето и сега е някъде тук.
— Можем ли да направим снимки?
— Опитвам се. Засега не го виждам.
— Добре. Може би е още рано.
— Да. Но има и друга възможност.
— И тя е?
Броени минути по-късно втората възможност се материализира — иззад джуджето изгря синя звезда.
— Наслаждавайте се на момента — извика Шара. — Ето го и Балфур.
32
Използвай очите си вместо мозъка си и всеки път ще потъваш в тъга.
Делис Толбърт, „Приключенията на Омар Пейсли“, 1417
— Няма съмнение — заяви Шара. — Това е вашата липсваща планета.
Получавахме прилични снимки от сензорите и веднага забелязахме, че има океани! Беше зелена.
Алекс изглеждаше поразен.
— Това е жив свят — каза той.
Шара кимна.
— Така изглежда. — Обърна се към мен: — Колко близо е джуджето?
Попитах Калу.
— На около един милион километра. Или малко повече.
Тя плесна с ръце.
— Достатъчно близо. Кой би помислил?
Беше величествен момент. Танцувахме, викахме и се прегръщахме. Алекс ме притисна силно към себе си.
— Едната му страна е непрекъснато обърната към звездата — съобщи Калу. — Орбиталният период е приблизително две цяло и шест дни.
Трябваха ни няколко минути, за да се върнем в реалността. Отворихме шкафа с припасите и си сипахме по чашка. Вдигнахме наздравица за Балфур.
— Гениално — каза Алекс.
— Какво имаш предвид? — попитах. — Кой е гениален?
— Марголианците. Сега знаем защо са преместили хора на Балфур.
— Смяташ, че са знаели какво ще се случи?
— Да — потвърди Шара, изглеждаше объркана. — Разбрали са го. Може би не са били сигурни. Не знам с какво оборудване са разполагали. Но са разбрали, че Балфур все пак ще оцелее.
— Защо се намръщи? — попита я Алекс.
— Условията за живот на планетата по време на събитието и дълго след това са били доста трудни.
— В какъв смисъл?
— През първите няколко десетилетия след пленяването на Балфур от джуджето се е разсейвала ротационната енергия. — Тя надраска някакви уравнения на тетрадката. — Имало е доста земетресения, приливни вълни, тайфуни, изригващи вулкани. Глобално затопляне през първия век. Значително изпаряване. Мисля, че почти навсякъде има джунгли.
— Отново? — попитах.
— Да. Катастрофите, придружени с топлина и влага, пораждат джунгли. — Тя поклати глава. — Трябва да са били отчаяни, за да се насочат към Балфур. Не разбирам как биха оцелели.
Зачудих се дали не бих предпочела да изчезна с първоначалния свят, вместо да бъда захвърлена в нощта от скитащо джудже.
Едната страна на Балфур, разбира се, беше вечно тъмна. Все пак насочихме сензорите си натам и затаихме дъх. Не знам какво очаквахме или на какво се надяваше Алекс, но никой не каза нищо. Както и предполагахме, никъде нямаше светлина.
— Ако има оцелели — каза Шара, — ако са успели да си устроят база, тя ще е на обратната страна. Тук сигурно е доста студено.
Започна да изучава данните от сензорите, които все още обследваха кафявото джудже, като отбелязваха масата и гравитацията, ротационния период и разпределението на елементите в облаците. Температурата на повърхността беше 1500 градуса по Келвин.
— Младо е — съобщи Шара. — Много по-младо от другото. Охлаждат се, докато остаряват. — Усмихна се. — Като мъжете.
Купонджийката беше оцеляла в астрофизичката.
— Колко старо е все пак? — попитах.
— На около сто милиона години?
— Че това младо ли е?
— Относително.
Харесва ми как се изразяват тези хора.
Алекс разглеждаше снимките на Балфур, без да обръща внимание на разговора.
— Да слезем на повърхността и да видим какво ще намерим. Какви са условията на планетата?
Шара тъкмо казваше, че трябва да изберем подходящо място, когато получихме съобщение. Превключих на спомагателния дисплей.
— Какво не е наред? — попита Алекс.
— Получаваме код бяло. — Проверих отново, за да се уверя.
— Тук? — удиви се Шара. — Кой би изпаднал в беда тук?
Обърнах се към Калу.
— Имаме ли визуален контакт?
— Не, Чейс. Опитвам се да го открия.
— Има ли гласов сигнал? — попита Шара.