— Нали не се шегуваш?
— Никак даже.
— Добре. Това е интересно. Но какво общо има с нас?
— Някога е била в системата Тинидиум.
Бранков се усмихна. Това беше широка усмивка, тип „кога ще празнуваме“.
Няколко часа по-късно застанахме в екваториална орбита около Балфур. Минахме над тъмната страна, но не можахме да видим нищо, освен вода и суша.
Наблюдавахме изгрева на слънцето и преминахме терминатора[6] към дневната светлина. Това беше първият ни спокоен поглед към света. Алекс се залепи за илюминатора, а Шара наблюдаваше мониторите. И двамата реагираха едновременно, Алекс вдигна юмрук, а Шара развълнувано ме извика да погледна.
Видях част от сушата на един от островните континенти. И…
Шара се опита да увеличи образа. Алекс ми махна да отида до илюминатора.
Джунглата беше разчистена и имаше поредица прави линии. Близо до голямо езеро.
— Град? — възкликнах аз.
— И там — посочи Алекс. Още линии, по на север. Около река.
Не бях сигурна какво виждам в очите му в този момент. Обикновено, когато открие ново находище, той придобива изражението на скромен гений. Понякога, ако е било дълго издирване, не си прави труда да потиска емоциите си. Но не знам какво беше този път. Радост. Тъга. Копнеж. Всичко едновременно.
— Още — обади се Шара. По южната брегова линия, но все още в терминатора. Преброихме пет скупчвания.
— Нищо върху другия голям остров — каза Алекс.
— Защото е под пряка слънчева светлина — поясни Шара. — Твърде топло е. Всичко, което видяхме, е в зоната на здрача. Там времето е най-благоприятно.
Отминахме и ги изгубихме от поглед. „Лотос“ нямаше телескоп й задната си част. Алекс се усмихна широко на Шара и подхвърли:
— Толкова за приливните вълни и ураганите.
Тя се намръщи.
— Но как е възможно?
— Застанали са в орбита с „Бремерхевън“ и са изчакали нещата да се успокоят.
— Четирийсет години? — извикахме с Шара в един глас. Тази история беше абсолютно невероятна.
— Да. Затова са имали нужда от парници. Трябвало е да изпратят „Откривател“ към Земята, за да постави началото на спасителна операция. Очаквали са да има оцелели на Марголия. Но вероятно не са се доверявали изцяло на „Откривател“. Бил е по-добрият кораб, но не са били сигурни. Знаели са, че Балфур евентуално ще стане годен за живот, докато условията на Марголия ще се влошават. Затова, преди да вземат частите от „Бремерхевън“, са докарали с него част от хората тук. После са взели, каквото им е трябвало, и са изпратили „Откривател“ към Земята. Групата за Балфур е останала на борда на кораба, в орбита. Четирийсет, петдесет години, колкото е трябвало. Когато условията са го позволили, са слезли на земята и са се установили.
— Затова нямаше совалка — казах аз.
— Именно. Някъде долу е.
— Колко ли са били? — попитах.
— Не знам. Не много, предполагам. Колкото по-малко са били, толкова по-големи са били шансовете им. Какъв е минималният брой, необходим за възпроизвеждане?
Никой не знаеше.
Шара се вгледа в синия свят и въздъхна:
— Жалко.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Кавалерията малко е закъсняла.
Внезапно пред нас се разкри океан. Зад нас джуджето-слънце потъваше към ръба на планетата. Морето беше синьо, спокойно и блестящо. Понесохме се към мрака.
— Тази област — каза Шара — е вероятно единствената част от планетата с умерени температури. И знаете ли какво?
Така и не разбрахме, защото тя изпищя. Сочеше екрана.
Имаше нещо в океана.
— Можеш ли да го увеличиш? — попита тя. — Прилича…
На кораб.
Не беше повече от следа. Обектът беше твърде малък, за да може да се различи.
— Може да е голяма риба — каза Алекс. Опитах се да получа по-добро изображение, но само го размазах.
Алекс изруга.
Дойде потвърждение от „Гонзалес“, който вече можеше да използва телескопите си. Никога няма да забравя първите думи на Бранков:
— Господи, Алекс, те са живи там долу.
35
Човешкото съществуване е осеяно със загадки: тясната област на нашия опит е малък остров сред безбрежно море. И за да усложним загадката: областта на нашия земен опит не е само остров сред безкрайното пространство, но и сред безкрайното време. Миналото и бъдещето са еднакво скрити за нас: не знаем нито началото на съществуващото, нито крайното му предназначение.
Джон Стюърт Мил, „Три есета върху религията“, 1874 година по земния календар
Кой би предположил?