Сензорите и телескопите на „Гонзалес“ се насочиха към повърхността на планетата и образите от тях бяха предадени на „Лотос“. Градове. Мостове и магистрали. Нещо като влак минаваше над каньон. Стори ми се, че забелязах летателни машини.
Бранков се обади отново:
— Има електронен облак. Те разговарят!
Чухме радостните възгласи край него.
Не знам как да опиша радостта ни в онзи миг. Тя почти заличи неприятните спомени отпреди няколко часа. Беше прекрасно. Поздравих Алекс, целунах го и се потопих в магията на мига с надеждата, че никога няма да свърши.
Нова вълна от вести достигна до нас. На „Гонзалес“ бяха уловили видеосигнали, музика, гласове. Опитах се да засека част от тях с оборудването на яхтата. Небето беше изпълнено с трафик.
Алекс беше в екстаз. Шара беше смаяна.
— Били са изолирани тук за повече от половината време на записаната история — мърмореше си тя. — Не е за вярване. — А лицето й буквално грееше.
Няколко часа по-късно „Гонзалес“ се приближи достатъчно, за да се прехвърлим на него и да получим здрави ръкостискания и потупвания по гърба. Вземете си питие. Как изобщо се досетихме? Имат сателити! Погледнете това: игра с топка, с три отбора на терена. От колко време казвате, че са тук?
Образите се появяваха и сменяха на мониторите. Част от тях бяха препредавани на Службата за проучвания.
Алекс изглеждаше по-щастлив от всякога. Приемаше поздравления от всички. Ние с Шара бяхме целунати от всеки мъж на борда. Не че се правеха на интересни, но какво толкова. Да не би всеки ден да се случва нещо подобно?
Очите на Шара блестяха. Когато вълнението се поуталожи, тя ме похвали:
— Добре се справи, Чейс.
— Всъщност заслугата е на Алекс — отвърнах. — Аз щях да се откажа много отдавна.
— Права си. Но и ти заслужаваш голяма част от признанието, приятелко — усмихна се тя.
Тези първи минути бяха изпълнени с образи: кула — вероятно беше част от мрежа за радиопредаване, плаж, претъпкан с хора, парк с фонтани, широки ливади и деца.
— Поне едно научихме със сигурност — заговори един от изследователите. — И то е, че сме издръжливи малки маймуни. Не се предаваме лесно.
Бранков сияеше.
— Най-голямото откритие в човешката история — заяви той. Всички вдигнаха наздравица за Алекс, за марголианците, за Шара и накрая за мен. Докато пиша тези думи, на стената вдясно от мен виси снимка от този славен миг.
Намерихме още градове. Всички бяха разположени покрай терминатора, където климатът бе най-благоприятен. Някои имаха високи иглоподобни кули, като Града върху зъберите, както го нарекохме. Други имаха огромни паркове, а два се бяха разпрострели сякаш без всякакъв план. Един приличаше на голямо колело. На всяко от тези места обитателите бяха изтласкали джунглата и буквално я бяха отделили със стени.
Видяхме множество летателни машини.
И слушахме радиоизлъчвания.
— Не мога да разбера неща — раздразни се Бранков. — Дали знаят, че сме тук?
Изкуственият интелект получи задачата да се научи да превежда.
Бранков се беше променил. Официалността и резервираността му бяха изчезнали. Беше станал открит, изпълнен с ентусиазъм. Обичаше работата си. Обичаше да е на мястото на събитието. Обичаше обяда си. Не съм сигурна, че съм виждала друг да запазва така дълго толкова високо ниво на еуфория. Първата вечер той се опита да вкара Шара в леглото си. Тя му отказа и той си опита късмета с мен.
— Така ще го отпразнуваме — каза ми той. — И ще направим преживяването незабравимо.
Сякаш вече не беше. Докато чакаше отговора ми, добави:
— Това е миг, в който всичко изглежда възможно.
Като цяло, беше вълшебно време.
Започна спор дали е уместно да посетим братовчедите си на Балфур.
— Те са чужда култура — твърдеше един от специалистите на Бранков. — Няма значение, че са хора. Трябва да ги оставим на мира, за да се развиват, както решат, да извървят самостоятелно пътя си.
Аз не бях поканена на обсъждането, но все пак си казах мнението. Изтъкнах, че да отидем да кажем „здравейте“ на хора, които си нямат и представа кои сме или какво искаме, може да се окаже опасно.
— Може да ни уцелят с ракета — посочих. — Били са сами доста време. Може да се изнервят от странници, които се спускат от небето.
Алекс направи решаващото изказване.
— Мястото им не е тук. Така ще останат изолирани. Не могат да видят други светове. Вероятно не знаят откъде са дошли. Може би мислят, че са родом от Балфур. Оставете ги, и те ще си останат завинаги тук.
Една висока, атлетична жена каза, че трябва да се спуснем. Беше археолог, но съм й забравила името. Заяви, че изцяло подкрепя начинанието. От какво се бояхме? За Бога, беше достатъчно да се погледнат образите. Деца в парковете, хора по улиците. Те очевидно не бяха варвари.