ЕПИЛОГ
Колонистите на Хари нямаха представа кои са. Светът, в който живееха, беше просто „Светът“. Нямаше друг. Голямата миграция през звездите беше напълно забравена, но споменът за сблъсъка и спускането им на Балфур беше смътно запазен като част от свещен текст. Древните надписи твърдяха, че са били докарани в света от божествени създания през сияен мост. Че по-ранен опит се провалил, защото получателите на дара станали неблагодарни и се възгордели. Божествата щяха да се върнат някой ден, за да поведат неколцината избрани към рая.
Малцина все още вярваха в това. Марголианската наука, вече на хиляди години, беше открила две взаимоизключващи се биосистеми в света: едната се състоеше от хората, голямо количество ядливи плодове и зеленчуци, някои животни и риби. Всичко останало беше от различен вид. Храната от едната система не задоволяваше съществата от другата, нито болестите, като цяло, можеха да прескачат от едната към другата. Биолозите го обясняваха, като правеха заключението, че животът се е зародил на два пъти. Но някои истински вярващи поддържаха мнението, че двойственият поток на живота показва, че първоначалната история за второто сътворение е истина.
Алекс разказа на жената в другия край на връзката цялата история. Тя слушаше, пребледняваше, на моменти придобиваше скептично изражение, после повика още някого — висок, заплашителен мъж, който ни изгледа, сякаш се опитвахме да го измамим с продажба на недвижим имот. Алекс разказа историята отново.
После още веднъж на още по-висок мъж в синя роба.
Емил пое щафетата и говори с още някакъв мъж — нисък, с червена коса и облечен в бяло. Кабинетите ставаха все по-големи — явно се движехме нагоре по веригата.
Между червенокосия мъж и следващия ни събеседник прехванахме видеосигнал. И видяхме как Алекс обяснява на жената, че всички на планетата са дошли от място, наречено Земя, че са изчезнали за стотици поколения от полезрението на човечеството и че ние се радваме да открият отдавна изгубените си братя и сестри.
Усмихни се, Алекс. Дават те по Световната телевизия.
Въпреки опасенията на някои от екипажа ни, че ще има бунтове по улиците, марголианците приеха твърденията невъзмутимо. През следващите няколко часа уловихме телевизионни дебати и коментари. Спореха дали историята ни е вярна. Трийсет часа по-късно получихме покана да посетим обществените водачи.
Приземилата се група беше посрещната приятелски. Марголианците се посмяха добре на начина ни на говорене и на дрехите ни. Храната им ни се стори невъзможна за ядене. Най-знаменитите мъже и жени бяха поканени да ни поздравят. Те ни задаваха въпроси, искаха да открият истината. Взеха ни тъканни проби и по-късно през деня обявиха, че наистина сме родственици.
На терминатора никога не се стъмваше. Дърветата шептяха под западните ветрове, слънцето вечно висеше над хоризонта. Усещането беше за ранна вечер.
Марголианците бяха изпратили кораби в ледените води на тъмната страна. Бяха създали бази, някои военни, но повечето за научни цели, в различни части на кълбото. Бяха развили различни езици, различни религии, различни политически системи. Това беше довело до войни през ранните години, но отдавна вече бяха изоставили въоръжените сблъсъци. Имаше твърде малко обитаеми места в света.
Здравият разум диктуваше обществата да бъдат мирни. Бяха развили производствени съоръжения толкова рано, че не бяха записали кога е станало.
Тъй като нямаше сезони, нито дневно-нощен цикъл, марголианците имаха странни представи за времето. То съществуваше само за да измерва разстоянието между събитията. Беше чисто човешко изобретение. Не бяха имали втори Айнщайн.
Като цяло се бяха справили добре. (Никой сред тях обаче не разпозна името Марголия.) Бяха просперирали с ограничени ресурси. Бяха основали демократични общества по Бакара — терминатора, тази щастлива зона, където винаги е ранна вечер.
Днес, разбира се, можете да видите копия на марголиански скулптури и други форми на изкуството, и дори няколко оригинала, в големите музеи из Конфедерацията. Елементи от архитектурния им дизайн са възприети на места като Токсикон и Спинърс. Миналогодишният бестселър сред книгите е дело на жител на Бакара. И трябва да добавя, че средната продължителност на живота им е с почти двайсет години по-голяма от нашата.
Никога не бяха напускали света си. Нямаше луна и не можеха да видят цели за изследване. Явно бяха изгубили рано знанието за външната вселена, а убеждението им, че това е единственият свят, бе толкова силно, че дори сега им е трудно да се отърсят от него. До ден-днешен има марголианци, които настояват, че „Посещението“ — както наричат нашето пристигане — никога не се е случвало.