Кампусът се простираше на две широки тераси, точно под сградите на общината в най-високата част на острова. Предадох контрола над авиокара на системата за управление и се приземих на площадка близо до някакъв купол. В него имаше студентски център, няколко магазина и ресторант. Ресторантът беше „Бенджаминс“. Спомних си, че някога беше долу, близо до плажа.
Маркард ме изненада и се появи от една странична врата. Прекоси бързо площадката, отвори люка и ми подаде ръка да сляза. В епоха, когато кавалерството се смята само за поредната отживелица, това беше добро начало.
Баркрос вероятно има най-прекрасния кампус на планетата. Всичко е в обелиски, куполообразни сгради и пирамиди с невероятен изглед към морето. Но този ден беше студено. Свиреп вятър ни блъскаше откъм гърба и почти ни издуха в студентския център.
— Радвам се, че дойде Чейс — каза Маркард, докато отивахме към „Бенджаминс“.
Носеше сиви панталони, синя риза с морски десен и бяло сако. Изглеждаше добре, висок и елегантен, с чувство за хумор и може би леко срамежлив.
Седнахме и взехме менютата. „Бенджаминс“ не се беше променил много. Сега салонът за хранене беше по-голям, а и изборът беше променен, разбира се. Но пак беше уютно и излъчваше моряшка атмосфера. Наоколо бяха провесени платна, щурвали и компаси, а едната стена разкриваше гледка към виртуален фар насред морска буря. Все още пазеха образите на именитите изпълнители, включително и на Кари Уебър, застанала на кея, с гръб към океана. Изглеждаше изгубена. Беше романтична звезда, умряла млада и, разбира се, така се беше обезсмъртила.
Поръчахме вино и гризини. Когато сервитьорът се отдалечи, Маркард се приведе през масата и прошепна, че изглеждам възхитително.
— Но, разбира се, ти го знаеш — добави след малко.
Зачудих се дали не ме очаква дълга вечер. Благодарих му, подпрях лакти на масата, отпуснах брадичка на ръцете си и попитах:
— Шеп, какво знаеш за „Търсач“?
— Погрешен превод, Чейс.
Той се огледа, сякаш за да се увери, че сме сами — бяхме, като се изключеха четиримата студенти, седнали до прозореца, — и сниши глас:
— „Откривател“ е — рече той триумфално.
— „Откривател“ — повторих.
— Точно така.
— Добре.
— Чейс, май не разбираш. Това може би е самият „Откривател“.
— Съжалявам, Шеп. Нямам идея за какво говориш. Какъв „Откривател“?
— Това е един от корабите, закарали марголианците до колонията им.
— Марголианците?
Той се усмихна на невежеството ми.
— Напуснали са Земята по време на третото хилядолетие. Избягали, предполагам, е по-точната дума. Тръгнали са пет хиляди души. И никой вече не чул нищо за тях. Те са изгубената колония.
Атлантида. Интава. Марголия. Всичко си дойде на мястото.
— Те са мит, нали?
— Всъщност не. Случило се е.
— Не са се интересували много от родния свят.
— Чейс, те са живели в общество, което номинално е било република…
— Но?
— Контролирало е църквите и е използвало училищата, за да индоктринира, вместо да обучава. Патриотизмът бил дефиниран като безрезервна подкрепа за лидера и флага. Всичко останало се смятало за измяна. Решенията на овластените не се подлагали на съмнение.
— Ако някой все пак го направел, в затвора ли са го пращали?
— В адския огън.
— Какво?
— Имаш божествено наложен дълг да се подчиниш на волята на президента. Кесаровото кесарю.
— Не това значи „кесаровото кесарю“.
— Е, разбирали са го превратно. Нежеланието да подкрепиш политическата власт, както и обществената, с мислите и действията си било пряка обида към Всемогъщия.
— Не е ли имало скептици?
— Сигурно. Но за тях не се знае много.
— Трудно е да се повярва, че хората са живели така.
— Значи е известен кораб?
— О, да.
— Искаш да кажеш, че „Откривател“ също е потънал в неизвестност?
— Именно. — Приведе се към мен и светлината на свещта освети редица бели зъби. — Чейс, ако тази чаша, за която ми разказа, е наистина от „Откривател“, не би могла да си мечтаеш за повече.
Виното и гризините се появиха.
— Казваш, че някаква жена е дошла от улицата и просто ти я е показала? Без никакво обяснение?
— Да. — Замислих се колко ли ще е доволен Алекс.
— Предполагам, че не я носиш със себе си?
Усмихнах се.
— Ако се бях опитала да я изнеса от офиса, Алекс щеше да получи сърдечен удар.
— И си сигурна, че е на девет хиляди години?
— Такива бяха показанията.
— Невероятно! — Подаде ми чаша вино и вдигна своята. — За марголианците!