Никой така и не обясняваше каква причина биха имали марголианците да се опитат да ни завземат. Но трябва да призная, че се държах за стола по време на сцените с преследването.
4
Отпивай дълбоко от чашата на живота, поеми черното й вино в душата си, защото минава по масата само веднъж.
Марсия Толбърт, „Кентавърски дни“, 3111 година по земния календар
„Хилсайд“ беше луксозен клуб край Ривъруок. От онези, в който не слагат цени в менюто, защото се предполага, че те не ви интересуват. Имаха истински салонен управител, което е нормално за по-добрите ресторанти, и истински сервитьори, което, разбира се, не е. Освен това имаха и пианист.
На масите бяха сложени жасминови свещи, мебелите бяха старинни. Литографии в стила на миналия век навяваха носталгия. Забелязах неколцина сенатори с половинките им (както предположих) в другия край на салона. Един известен лобист на корпоративни интереси позна Алекс и се отби да ни поздрави.
Ейми дойде няколко минути по-късно, като се оглеждаше, сякаш се беше изгубила. После ни забеляза и се приближи с бърза крачка.
— Добър вечер, господин Бенедикт — поздрави тя, докато все още се ориентираше в обстановката. — Тук наистина е хубаво.
Алекс стана, помогна й да седне и каза колко се радва, че е доволна от избора му. Ейми ми кимна за здрасти и седна.
Носеше тесен лавандулов костюм и беше пооправила външния си вид. Косата й беше опъната назад, очите й бяха някак по-бдителни. Стоеше по-изправена, отколкото в офиса. Не смееше да се отпусне, но точно затова бяхме тук. „Хилсайд“ беше заведението, където Алекс канеше клиентите си, когато искаше да ги накара да се почувстват в неравнопоставена позиция. А това означаваше, че иска нещо, което не е сигурен, че ще получи.
Ейми веднага премина към деловата страна:
— Чейс каза, че имате добри новини за мен.
Това беше плод на въображението й. Алекс ме погледна, разчете изражението ми, усмихна се и каза:
— Чашата е свързана с известен и много стар междузвезден кораб. Смятаме, че е сравнително ценна.
— Колко? — попита тя.
— Ще трябва да оставим на пазара да реши това, Ейми. Предпочитам да не гадая. — Той измъкна чип. — Когато имаш време, попълни този документ. С него се удостоверява правото ти на собственост върху предмета.
— Защо да го правя? — попита тя. — Моя е. Беше ми подарена.
— Владеенето дава права в деветдесет процента. Но в такива случаи възникват спорове. Документът е формалност, но може да ти спести доста проблеми по-късно.
Изглеждаше смутена, но взе чипа и го прибра в страничния си джоб.
— Ще ви го донеса утре.
— Добре — кимна Алекс. — Когато приключиш с това, ще предложим чашата на пазара и ще видим какво ще стане.
— Добре.
Той се приведе напред и сниши глас.
— Макар и да не знаем точната цена, добре е сега да определим някаква минимална за търга.
— Колко?
Той назова сума. И преди съм ставала свидетел на подобни неща, но дъхът ми наистина секна. Беше повече, отколкото бях спечелила през живота си. Очите на Ейми се затвориха и една сълза се търкулна по бузата й.
— Чудесно — рече тя със задавен от вълнение глас.
Алекс грееше. Беше направо образец на филантроп.
Ето колко е приятно да помогнеш! Нашият дял, разбира се, щеше да възлиза на стандартните десет процента от продажната цена. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че предложената начална цена е доста занижена.
За миг реших, че тя ще се побърка. Мяташе нервно кърпичката си, хилеше се, после се извиняваше. „Съжалявам, това е такъв шок.“
— Сега искам да направиш нещо за мен — поде Алекс.
— Разбира се.
Сервитьорът пристигна и ние поръчахме, макар че Ейми вече не обръщаше особено внимание на менюто. После Алекс се приведе през масата и каза:
— Искам да ми кажеш откъде е дошла.
Жената изглеждаше изплашена.