— Но нали вече ви казах, господин Бенедикт. Бившият ми приятел ми я подари.
— И кога стана това?
— Не знам. Преди няколко седмици.
Алекс сниши глас още повече.
— Ще бъдеш ли така добра да ми съобщиш името му?
— Защо? Чашата е моя.
— Защото той може да притежава още такива предмети, без дори да съзнава тяхната стойност.
Тя поклати глава.
— По-добре да не го правя.
Алекс се пресегна през масата и хвана ръката й.
— Може да означава много за теб — каза той. — Ще подредим нещата така, че да получиш откривателска такса.
— Не.
Той ме погледна, сви рамене и смени темата. Поговорихме си още малко колко е хубаво да ти паднат пари от небето и че чашата е ценен артефакт. Ястията бяха сервирани и ние продължихме в този дух, докато Алекс не ме погледна отново. Разбрах какво иска. След няколко минути се извини и стана.
Време за женски разговори.
— Лоша раздяла, а? — питах аз съпричастно.
Тя кимна.
— Мразя го.
— Друга жена?
— Да. Нямаше право.
— Съжалявам.
— Няма нищо. Няколко пъти му простих, но накрая прекали. Обещанията не означават нищо за него.
— Вероятно така е по-добре. Изглежда е негодник.
— Приключих с него.
— Добре. — Опитвах се да се държа непринудено. — Ако той има още от тези неща, можеш да спечелиш много повече пари.
— Не ме интересува.
— Можем да направим така, че той да не разбере откъде е дошла информацията. Няма да бъде свързана с теб. Никога няма да узнае.
Тя отново поклати глава.
— А какво ще кажеш за следното: Ако той има още артефакти като тази чаша, няма да те забъркваме и ще му направим предложение, без да му казваме колко струват в действителност. Тогава можем да поделим печалбата.
Това би било доста неетично и Алекс никога нямаше да го направи. Аз обаче нямах подобни проблеми. Започвах да изпитвам симпатия към Ейми, така че не ми беше трудно да взема нейната страна.
Тя се замисли.
— Сигурна ли си, че никога няма да разбере за мен?
— Напълно. Правили сме подобни неща и преди.
Ако ни кажеше име, лесно щяхме да проучим ситуацията, без да го известяваме. Ако се окажеше, че той наистина разполага с още сувенири от „Откривател“, щяхме отново да говорим с Ейми.
— Ще разбере, че съм аз, в мига, в който споменете чашата.
— Ще внимаваме.
— Няма значение, ще разбере.
— Няма да споменаваме чашата.
— Изобщо не говорете за нея.
— Добре. Няма. Няма да кажем и думичка.
Тя се замисли.
— Името му е Хап. — Лицето й се изопна. Сякаш се канеше отново да заплаче. — Всъщност името му е Клийв Плотски. Но всички го наричат Хап.
— Добре.
— Ако му кажете, той ще дойде да ме търси.
— Бил те е — досетих се.
Тя не намери сили да ме погледне.
— В Андикуар ли живее?
— В Ейкър Пойнт.
Ейкър Пойнт беше малко селище на запад от столицата. Повечето от жителите му или не можеха да си намерят работа, или се задоволяваха с минимума.
Алекс се шляеше из салона, като се преструваше, че разглежда произведенията на изкуството. Досети се, че преговорите са свършили, забави се още минута-две, каза нещо на сервитьора и се върна при нас. Малко по-късно пристигнаха освежаващи коктейли.
Клийв Плотски, или Хап, работеше, за да се прехранва. Беше взломаджия. Но не особено добър. Толкова успяхме да установим от публичните записи. Биваше го в изработването на устройства, които обезвреждат охранителните системи, но винаги правеше грешката на начинаещия. Понякога го хващаха, докато изнасяше плячката. Или защото беше кихнал и оставил ДНК-то си в къщата. Или защото се беше похвалил на неподходящите хора с уменията си. Освен това имаше досие за множество побои, най-често над жени.
Затова посетихме Фен Редфийлд. Самият полицейски инспектор някога също бе бил взломаджия, при това с достатъчно предразположение към професията, за да накара съда да нареди изтриване на съзнанието. Той, разбира се, не знаеше нищо за това. Спомените от живота му допреди петнайсет години бяха фалшиви.
Той даде на Алекс да прегледа съдебните документи, свързани с Хап, но не пожела да му покаже полицейските доклади.
— Против правилата е — каза. — Ще ми се да можех да помогна.
Съдебните документи не описваха достатъчно подробно какво е откраднато.
— Какво ще кажеш аз да ти съобщя какво търся, а ти да потвърдиш дали е сред нещата, откраднати от този тип? — попита Алекс.
Той описа чашата с надписа на английски, а Фен погледна записа и каза:
— Не е вписана.
— А нещо подобно?