Фен обясни, че Хап Плотски взимал само бижута и необезопасени електронни устройства. Но никога чаши, чинии и разни предмети със стойност само за колекционери — никога.
Следващата ни стъпка беше да говорим със самия Плотски.
Съставихме реклама за масово разпространение. Джейкъб ни предостави привлекателен женски аватар — тъмнокожа, тъмноока, гъвкава и дългокрака, с впечатляващ бюст. Накарахме я да седне във виртуален офис, обградена от виртуални антикварни керамични съдове. Използвахме моя глас, за който Алекс каза, че е секси, а после се усмихна, за да покаже, че се шегува. И написахме сценарий.
— Здравей, Клийв — щеше да каже аватарът. — Имаш ли стари порцеланови съдове или други подобни предмети, които само събират прах? Обърни ги в пари с наша помощ…
Използвахме „Клийв“ вместо „Хап“, защото искахме той да остане с впечатлението, че това е просто реклама, а не директно обръщение към него. Предположихме, че не е особено умен.
— Ще мине ли през изкуствен интелект? — попитах.
— Със сигурност — отговори Алекс. — Плотски вероятно има опростен модел без екстри.
И така започнахме.
Не получихме отговор и след няколко дни минахме на план Б. Ако Хап беше дал чашата на Ейми, значи нямаше представа за цената й. Това означаваше, че ако притежаваше и други такива предмети, те нямаше да са заключени на сигурно място. Щяха да са на някоя лавици. Всичко, което трябваше да направим, бе да влезем.
Джейкъб ме свърза с изкуствения интелект на Хап. Представих се като изследовател от Калдуелския научен отдел по проучванията и помолих да говоря с господин Плотски. Изкуственият интелект ми даде аватар, с когото да разговарям — едра, злобна и несресана жена. От типа жени, които биха се насладили на един хубав бой. Образът ми каза всичко, което ми трябваше, за Хап. Всъщност можете да научите доста неща за хората от образите, които домовете им показват. Всеки, който се обажда на Алекс например, първо вижда добре облечен, спретнат и безукорно учтив индивид. Може да е жена или мъж. Изборът е предоставен на Джейкъб. Но няма никакво съмнение, че притежава магистърска степен от Ню Лондон.
— Защо? — попита повлеканата, без да направи опит да скрие враждебността си. — Какво искате?
— Бих искала да задам на господин Плотски няколко въпроса във връзка с проучванията ми. Ще му отнема само минутка.
— Съжалявам — отвърна тя. — Зает е.
— Мога да го потърся по-късно.
— Можете, но няма никакъв смисъл.
Алекс седеше извън обхвата на изображението, така че не можеха да го видят, но ми кимаше яростно и ме нахъсваше — не губи самообладание.
— Може да спечели пари от това — подхвърлих.
— О? Колко?
— Достатъчно. Моля ви, предайте му за мен.
Тя повъртя идеята из софтуера си. Ръцете й бяха скръстени и се взираше право в мен. Малко по-късно образът й угасна и аз вече виждах самия Хап.
— Е? — попита той. — Какъв е проблемът?
Изглеждаше, сякаш ставаше от сън. Знаехме, че е на трийсет и две, но имаше изострените черти на по-възрастен човек.
— Провеждам проучване за развлекателната индустрия. Искаме да определим какво гледат хората. Ще ви отнема само няколко минути.
— Лулу каза, че сте споменали нещо за пари.
— Да. Има малко възнаграждение.
— Колко?
Казах му.
— Добре — отговори той. — Какво искате да знаете?
— Ще трябва да дойда в дома ви, господин Плотски. А и трябва да попълним документи за оборудването ви.
— Мога да ви кажа какво имам, госпожо. Спестете си пътуването.
— Съжалявам. Не може да стане така. Бих искала, но трябва да се отчета, че съм направила посещението.
Той кимна и се вгледа продължително в мен. Сякаш едва сега ме беше забелязал. Съгласи се и се опита да изобрази приветлива усмивка. Тя излезе неприятна и отблъскваща, но му се усмихнах в отговор.
Домът му не беше такава дупка, каквато очаквах. Плотски живееше на деветнайсетия или двайсетия етаж в един от вертикалните градове, на които се дължеше печалната слава на Ейкър Пойнт. Жилището беше тясно, но сравнително чисто и имаше много добър изглед към Мелъни. Искам да кажа, че не беше нещо особено, но ако човек е решил просто да се носи по течението, може да направи и по-лош избор.
Хап отвори вратата и се опита да се усмихне. До него стоеше жена — ниска, кръгла като топка за боулинг, с пронизващ поглед. Помислих си, че е трябвало да си остане с Ейми. Пред тази жена и аватарът изглеждаше добре. Тя ме огледа подозрително — както жените гледат, когато решат, че си дошла да откраднеш приятеля им.
Хап носеше работен комбинезон с горнище, на което пишеше „Центърът й ми харесва“ под картинка на чаша с алкохол и няколко мехурчета. Беше нисък и плещест, с гъста черна коса. Покани ме да седна и аз извадих бележника си.