Хап Плотски изглеждаше по-общителен, отколкото по мрежата. Може би защото бях станала източник на пари, но все пак ми се стори и че е решил да пофлиртува с мен пред очите на дяволското изчадие. Сигурна бях, че се е опитал да я накара да си тръгне преди моето идване и това беше възбудило неприязънта й.
— И така, какво искахте да знаете, госпожице Колпат?
Попитах го за любимите му програми, в каква степен участва, какво друго би желал освен достъпното и така нататък. Записах отговорите му и се възхитих на мебелите, което ми позволи бърз оглед на дневната. Можеше да се каже, че украшенията бяха рядкост. Имаше диван, две кресла и стени. Стените бяха боядисани в лимоновожълто. До входната врата имаше евтина ламинексова лавица, но на нея лежеше само купчина чипове.
— Обичам предавания за полицаи — каза той. — Другите не струват.
Явно реши, че приятелката му — или съквартирантката му — не го вижда, и започна да ми отправя похотливи погледи.
Изпитах съжаление към него. Не ме питайте защо.
Когато приключихме с въпросите, извадих монитор, създаден да взаимодейства с изкуствения интелект на авиокара ми. Намира се в малка черна кутия и има червени и бели лампи за различните състояния. Не прави нищо друго и определено не може да прави това, което смятах да му припиша, но Плотски нямаше откъде да го знае.
— Ако не възразяваш, Хап, сега ще запиша възможностите на системите ти.
Вече бяхме на малки имена.
— Добре — съгласи се той.
Насочих кутията към проекторите и натиснах копчето. Мониторът светна и лампичките запримигваха.
— Добре. Аха — казах аз, сякаш бях прехванала съществена информация. От дневната се влизаше в кухнята. Видях маса, два стола и плоча на стената с надпис: „Сега си в моята кухня. Сядай и мълчи.“ И още една, която твърдеше: „Аз съм шефът тук“. Нямаше и следа от антики.
В единствената спалня се влизаше през вратата вдясно. Станах и спокойно минах през нея.
— Какво, по дяволите си мислиш, че правиш? — разкрещя се жената.
— Просто проверявам прожектиращите системи, госпожо.
Хап ми беше казал името й, но не го бях запомнила.
— Трябва да бъдем щателни. Нали разбирате?
Не видях нищо интересно. Разхвърляно легло. Още голи стени. Отворен дрешник. Огледало в цял ръст с нащърбена рамка.
Прицелих се в проекторите и отново пуснах лампичките.
— Какво прави устройството? — попита Хап.
Усмихнах се.
— И идея си нямам. Просто насочвам и натискам. После някой от колегите сваля данните и ги анализира.
Той ми се ухили, погледна монитора, намръщи се и за миг реших, че е заподозрял нещо.
— Учудвам се, че Дора не протестира, че я изследват.
Дора трябваше да е изкуственият интелект.
— Казаха ми, че апаратурата е неинвазивна — отвърнах. — Дора сигурно не е усетила.
— Възможно ли е?
Гледаше ме, сякаш тъкмо му представях някой гремлин.
— Всичко е възможно в наши дни. — Свих рамене и изключих уреда. — Е, много ти благодаря, Хап.
Върнах се в дневната и взех якето си. Жената не откъсваше очи от мен.
— Радвам се, че се запознахме, госпожо — казах аз учтиво.
Хап ми отвори вратата. Можеше да накара Дора да го направи, но предпочете да го стори сам. Беше знак, че не се разбира добре с приятелката си. Усмихнах се, пожелах му приятен ден и излязох в коридора. Вратата се затвори и отвътре веднага се чуха викове.
— Хап има сестра — каза Алекс, когато му съобщих, че не вярвам Хап да има други предмети от „Откривател“.
— Интересува ли ни? — попитах. — Сестрата имам предвид.
— Може да ни каже откъде се е сдобил с чашата.
— Доста е съмнително.
— Може би. Но нямаме друга възможност.
— Добре.
— Живее на Моринда.
— Черната дупка?
— Станцията.
Междузвездните полети бяха станали значително по-удобни след създаването на квантовите двигатели. Това беше почти мигновено прекосяване на разстояние от няколко хиляди светлинни години. След скока трябваше да се отделят няколко часа за презареждане и после можеше да се продължи нататък. На теория бе възможно да се правят скокове по целия път до Андромеда за около година, само че оборудването щеше да изисква ремонти и да се износи, преди да стигнете там. Пък и няма да можете да вземете достатъчно животоподдържащи системи или гориво. Но въпреки това пътуването е осъществимо при подходяща организация. Само дето все още никой не е открил основателна причина да го направи. Освен неколцина политици, които търсят тема, която няма да отблъсне хората. Деветдесет процента от Млечния път е все още неизследвана територия, така че е трудно да се види смисъл в мисия до Андромеда. Освен за да кажем, че сме успели да го направим. Но ако някой с власт чете това и има подобни планове, нека не се обръща към мен.