Кайла не приличаше на брат си. Беше висока, слаба и сериозна. Цивилизована. Когато се вгледаш в сините й очи, осъзнаваш, че е човек на място. Изглежда половината от хората в ресторанта я познаваха, защото я поздравиха.
Тя и приятелките й бяха настанени на една маса, а аз бях следващата на опашката и се чудех като каква да се представя, когато всичко се запълни. Споделянето на маси в пиковите часове беше нормална практика на станциите.
— Ще има ли мадам нещо против да бъде настанена при някои от гостите ни?
— Ни най-малко — отвърнах. — Може би при трите дами, които току-що влязоха…?
— Ще се погрижа.
Автоматичният управител беше висок, строен, с черни мустаци, а усмивката му беше като залепена. Не мога да разбера защо дизайнерите на автоматите не се грижат за детайлите. Той отиде до масата на Кайла и приятелките й и ги попита дали може да ме настани при тях. Жените погледнаха към мен, едната кимна, а Кайла ми махна с ръка.
Приближих се. Запознахме се. Представих се като. Чейс Делмар.
— Познавам те отнякъде — рекох на Кайла, придавайки си озадачено изражение.
Тя ме огледа и поклати глава.
— Не мисля, че сме се срещали.
Опрях показалец до устните си и сбърчих вежди, дълбоко замислена къде може да сме се засичали. Споменавахме места, където сме работили. Никаква връзка. Различни училища. Сигурно съм се припознала. Поръчахме, обядът дойде, говорихме за това-онова. И трите работеха в едно и също съоръжение. Имаха известни проблеми с шефа си, който винаги си приписвал заслугите за чужди идеи, не изслушвал никого и не отделял достатъчно време на софтуера. На станцията това бе начинът да кажеш за някого, че не се вписва в колектива — углавно престъпление в такава малка общност. Обичайните предупреждения за надзорници, които се сприятеляват с помощниците си, до голяма степен не важаха за Моринда.
Изчаках обядът да приключи и да си разделим сметката. После изведнъж ме осени. Усмихнах се, погледнах Кайла право в очите и казах:
— Ти си сестрата на Хап.
Тя пребледня.
— Познаваш Хап?
— Бях Чейс Бонър, когато се срещнахме. Идвала съм в апартамента.
Тя се намръщи.
— Преди години, разбира се. Може да си ме забравила.
— О, не — отвърна тя. — Спомням си те. Разбира се. Просто беше толкова отдавна.
— Не мога да повярвам, че те срещнах тук.
— Да. Невероятно съвпадение, нали?
— Как е Хап? Не съм го виждала от много време.
— Добре е. Предполагам. Всъщност и аз не съм го виждала скоро.
Вече бяхме излезли от ресторанта и вървяхме след приятелките й.
— Слушай — каза тя. — Радвам се, че те видях отново, ъъъ… — Явно се мъчеше да се сети за името ми. — …Шели.
— Чейс — усмихнах се. — Всичко е наред. Не прекарахме много време заедно. Не очаквам да ме помниш.
— Напротив, помня те. Само че трябва да се връщам на работа и умът ми е зает с други неща.
— Естествено, разбирам. Какво ще кажеш да те почерпя питие, докато съм тук? Може би тази вечер?
— О, не знам, Чейс. Съпругът ми…
— Доведи и него.
— Той не пие.
— Вечеря тогава? Аз черпя.
— Не мога да приема.
— Всичко е наред. Наистина искам да го направя, Кайла.
— Имаш ли номер? — Дадох й го. — Нека да се свържа с Рем и ще ти се обадя.
— Добре. Надявам се да дойдете.
— Благодаря, Чейс.
Срещнахме се в ресторанта, където бяхме вечеряли с Джак предишния ден. Доведох и него, за да станем четирима.
Ремилион Бентнър беше приятна компания за вечеря, добряк, откровен, очарователен събеседник. Оказа се, че с Джак са участвали в игра, станала популярна в станцията. Наричаше се „Управление“ и от участниците се изискваше да взимат политически и социално-инженерни решения. Налице са например импланти, които стимулират интелигентността. Няма известни странични ефекти. Трябва ли да ги предложим на масовия потребител?
— Аз го направих и получих доста неприятни изненади — каза Рем. — Високите коефициенти на интелигентност не са това, за което ги смятаме.
— В какъв смисъл? — попитах.
Джак отпи от кафето си.
— Отвъд определено равнище, приблизително сто и осемдесет, хората, особено младите, стават разрушители. Бунтари.
— Но това е, защото са неспокойни, нали? Приятелите им са по-бавни и те губят търпение.
— Всъщност — обясни Рем — те са по-трудни за програмиране. Някога питали ли сте се защо човешката интелигентност е точно на това ниво?
— Предполагам, защото по-глупавите маймуни са отишли при тигрите.
— А защо не е по-висока? — попита Джак. — Когато Касавич направил изследването си на Финикия в началото на миналия век, заключил, че няма доказателства в подкрепа на твърдението, че хората сега са по-умни, отколкото в зората на историята. Но защо?