Отговорът е ясен — обади се Кайла. — Петнайсет хиляди години са твърде кратко време, за да се проявят ефектите на еволюцията. Касавич — нали не му бъркам името? — трябва да се върне сто хиляди години назад и да опита отново. Мисля, че ще забележи разлика.
— Не мисля така — възрази Бентнър. — Изглежда има таван за човешкия интелект.
— Защо? — попитах.
— Експертите смятат, че след като минеш сто и осемдесет, се превръщаш в твърде голям социален проблем. Ставаш неконтролируем. Нарича се синдром на проблемното котило. Властите понякога проявяват пренебрежение, независимо как се структурира политическата система. На представителите с висок коефициент на интелигентност им е трудно да търпят подобно отношение. — Той се усмихна. — Това ги поставя в много неизгодна ситуация. Още щом навършат седемгодишна възраст, трябва да научават всичко по трудния начин, Интелигентността им се превръща в недостатък там, където би трябвало да им помага. В миналото на племето му омръзвало от тях, преставало да ги защитава и те ставали плячка на тигрите.
Джак също се намеси:
— Същото нещо, изглежда, е вярно и за немите. Те имат приблизително същите граници като нас. И същия таван.
Немите бяха единствената известна извънземна раса. Телепатичен вид.
— Очаквах, че правилата ще са различни за телепатите — казах аз.
Бентнър поклати глава.
— Очевидно не. Ти какво направи, Джак? Използва ли имплантите?
— Не, реших, че общество, в което всеки знае всичко, няма да свърши добре.
— Умен мъж. Моето общество стана нестабилно след две поколения. Имам приятел, чиято държава се срина напълно.
— Знаеш ли — подхвърли Джак, — че самоубийствата сред хора с много високо ниво на интелигентност са почти три пъти повече?
— Излиза, че има причина да сме глупави — отбелязах.
— Така е — ухили се Бентнър. — И слава Богу. — Вдигна чашата си и рече: — За посредствеността. Нека процъфтява.
Няколко минути по-късно между другото споменах, че хобито ми е да събирам антикварни чаши. Това не заинтересува никого, но аз се обърнах към Кайла.
— Сега, като се замисля, вие май имахте една.
— Какво?
— Една антична чаша. Спомняш ли си? Имаше странен надпис.
— Не — рече тя. — Не си спомням.
— Напротив — настоях. — Беше сива, с орел в зелено и бяло. С разперени криле.
Тя се замисли. Присви устни. Поклати глава. После ме изненада.
— Да, стоеше на полицата.
— Знаеш ли, много ми харесваше.
— Не съм се сещала за нея от години. Но наистина имахме такава.
— Бяха хубави дни, Кайла. Не знам защо чашата се е запечатала в паметта ми. Свързвам я с щастливите времена, предполагам.
— Звучи така, сякаш имаш проблеми.
— Не. Ни най-малко. Но тогава беше по-невинна възраст. Знаеш как е.
— Разбира се.
Бяхме поръчали чай и сега отпихме.
— Чудя се къде ли е — подхвърлих. — Чашата. Все още ли е у теб?
— Не — отговори тя. — Не съм я виждала от момиче.
— Може би е у Хап.
— Може би.
— Знаеш ли — казах й, — когато се прибера, мисля да му се обадя. Ще бъде хубаво да го видя отново.
Чертите й се изопнаха.
— Няма да ти хареса сега.
— Защо?
— Твърде много е заприличал на татко. — Поклати неодобрително глава. — Послушай ме, по-добре остави нещата така.
Поговорихме за работата й на станцията и когато видях възможност, отново върнах разговора към чашата.
— Знаеш ли, винаги съм се чудила за нея. За чашата. Имаш ли идея откъде е дошла.
— Нямам никаква представа — отвърна тя.
— Хап никога не ми е изглеждал като човек, който се интересува от антики.
— О, съмнява ме, че е антика. Но си права за Хап. — Очите й станаха мрачни. — Не се интересуваше от нищо освен от алкохол, наркотици и пари. И от жени, разбира се.
Явно съжали, че е казала това, и се опита да се усмихне и да продължи разговора.
— Вероятно някой му я е дал — продължих аз.
— Не. Беше си на лавицата, откакто се помня. Откакто и двамата бяхме още деца… — Замисли се. — Подозирам, че може все още да е у него.
— Знаеш ли, струва ми се, че имаше още няколко подобни предмета — додадох аз.
— Не, Чейс — отвърна тя. — Не мисля.
Най-накрая сервираха вечерята.
— Сигурна съм, че беше само тази чаша. Сега, като се замисля, ми се струва, че мама веднъж каза, че татко й я е подарил.