Фен и част от бюрото му се появиха в средата на офиса.
— Какво мога да направя за теб, Алекс?
Звучеше така, сякаш сутринта му се беше оказала доста дълга.
— Случаят, за който говорихме вчера…
Фен вдигна вежди.
— Да?
Явно вече беше слушал предостатъчно за този случай.
— Чудех се дали проникванията с взлом са били ограничени в една област.
Почакай малко — изсумтя отегчено Фен. — Как беше името?
— Плотски.
— А, да. Плотски.
Инспекторът даде инструкции на изкуствения интелект, напомни на Алекс, че седмичната игра на карти ще бъде у тях, и отхапа от някакъв сандвич. После погледна монитора.
— Основната част от кражбите са в Анслет и Стернберген. Има още няколко тук-там. Доста разхвърляни впрочем.
— Но всички са в региона на запад от Андикуар?
— Да. Плотски не е пътувал много.
— Добре, Фен. Благодаря ти.
На последното дело Плотски беше обвинен в седемнайсет взлома. Разполагахме с имената на потърпевшите от записите на съда. Прокурорът твърдеше, че през цялата си кариера Плотски е извършил повече от сто грабежа.
— Е, сега да проверим в медиите всички обири в набелязаната зона в този период.
— Сигурно ще са доста.
— А може би не. Според записите не е имал голяма конкуренция.
Алекс стана, отиде до прозореца и се загледа в снега.
— Джейкъб?
— Да, Алекс?
— Колко кражби е имало през този период?
Отново примигвания на светлини.
— Двеста четирийсет и седем докладвани случая.
— Ей, не каза ли, че не е имал голяма конкуренция.
— Чейс, говорим за двайсет години. — Поклати угрижено глава и добави: — Май никога няма да спре да вали.
Беше от онези дни, в които ми се ще само да се свия пред камината и да спя.
— Джейкъб — продължи Алекс, — трябват ни имената на жертвите.
След малко принтерът изплю списък.
— Сега какво? — попитах.
— Ще проверим всички. Опитай да откриеш кои от тях са притежавали антики.
Лесно бе да се каже.
— Това е отпреди четирийсет години. Някои от хората може вече да не са сред живите.
— Дай най-доброто от себе си.
Какво бе станало с „ние“?
— Добре — отговорих. — Кой би притежавал антики?
— Помисли какво е общото между всичките ни клиенти.
— Парите — отвърнах.
— Аз бих предпочел изтънчения вкус. Но да, трябва да са били заможни. Вземи адресите. Търси хора, които живеят в по-богати квартали.
— Алекс, взломаджиите предпочитат по-изолираните зони.
— Охранителните системи могат да бъдат нискоефективни навсякъде.
Прекарахме следващите няколко дни в разговори с ограбените. Повечето се бяха преместили или бяха мъртви. Да се открият близките им беше сложна работа.
Свързахме се с някои. Вашето семейство да е притежавало антична чаша с надпис на английски?
Всъщност неколцина решиха, че е възможно да са притежавали такава, но никой не успя да я опише точно.
— Алекс, трябва да има и по-резултатни занимания от това — оплаках се аз.
Бяха изминали няколко дни, без да открием нищо, и той също се умори. Вечерта на четвъртия ден бяхме стигнали почти до края на списъка.
— Губим си времето — казах. — Може би някои от кражбите дори не са отразени в новините.
Алекс дъвчеше парче хляб и гледаше разсеяно навън. Светлината в стаята беше приглушена и Джейкъб беше пуснал нещо от „Шерпа“ — тихо и ритмично, в съзвучие с мрачното настроение на вечерта.
— Плотски не е знаел какво е притежавал. Може би първоначалният собственик също не е бил наясно.
— Възможно е — съгласих се.
— Може би не е бил колекционер на антики, а просто човек, който е събирал чаши. Джейкъб, покажи ни чашата отново. Отблизо.
Тя се появи в средата на офиса, беше почти с моите размери.
— Обърни я, ако обичаш.
Чашата започна да се върти. Вгледахме се в орела, в знамената, в регистрационния номер, в оградената с пръстен планета.
— Няма начин — казах аз. — Може изобщо да не забележиш, че е свързана с междузвездните пътувания.
— Така е. Джейкъб, да се върнем във времето на обирите. Същата географска област. Колко семейства са били свързани с междузвездния флот?
— Записани като ограбени?
— Не — отговори Алекс. — Всички с връзка с междузвездните кораби.
Открихме девет такива семейства в областта. Пет се бяха преместили преди години. От останалите четири две бяха на военни, а едно беше свързано с корпорациите, които поддържаха орбиталните станции. От четвъртото бе останала само една жена, която все още притежаваше къщата, но се беше омъжила за журналист и живееше в източната част на Архипелага. Казваше се Делия Кейбъл.