По онова време се беше казвала Делия Уескот. Родителите й — собственици на имота по време на кражбите — бяха Адам и Маргарет, загинали при падане на лавина през 1398-а. Маргарет беше пилот втори клас от Службата за проучвания, Адам беше изследовател, направил кариера с далечни мисии.
Връзката със Службата за проучвания привлече вниманието на Алекс и Делия Кейбъл отиде на първо място в списъка. Джейкъб се свърза с нея и тя се материализира в офиса.
Трудно е да се определят някои характеристики — като ръста например — по мрежата. Хората обикновено си играят с настройките, така че проекцията може да е много различна от реалността. Но не можеш да направиш кой знае какво с очите си, освен да смениш цвета им. Очите на Делия Кейбъл изпълниха стаята с интензивното си излъчване. Предположих, че е висока. Имаше високи скули и хубост на модел. Черната й коса се спускаше до раменете.
Алекс се представи и обясни, че представлява „Рейнбоу Ентерпрайзис“ и има няколко въпроса за една антика.
Изражението й остана любезно, но ни подсказа, че искрено се надява Алекс да не се опитва дай продаде нещо.
Дрехите й — мека сива блуза „Бранденбърг“, пола в тон и бяло шалче — говореха, че разполага със средства. Дикцията й беше съвършена, акцентът калубрийски, щастлива смесица от елитарност и културно превъзходство, която лъха от западните университети.
— Семейството ви притежаваше ли антики? — попита Алекс.
Жената се намръщи и поклати глава.
— Нямам представа за какво говорите.
— Като дете сте живели в Андикуар, нали така?
— Да, в предградието Стренберген. Това беше, преди родителите ми да загинат.
— Къщата ви била ли е ограбвана?
Изражението й се промени.
— Да. Имаше нещо такова, май бяха проникнали с взлом. Защо питате?
— Върнаха ли ви откраднатото?
Тя помисли малко.
— Наистина не знам. Беше доста отдавна. Бях много малка.
— Помните ли да сте имали антична чаша? Със странни символи и изображение на орел.
Тя затвори очи и усмивката смекчи строгостта на устните й.
Право в целта!
— Не съм се сещала за тази чаша повече от трийсет години. Да не би да ми казвате, че е у вас?
— Попадна в обсега на вниманието ни.
— Наистина ли? Къде е била? Как я свързахте с мен?
— Това е дълга история, госпожо Кейбъл.
— Ще е хубаво да си я получа обратно — каза тя. — Смятате ли да ми я върнете?
— Не знам какви са юридическите разпоредби в случая. Ще проверим.
Изражението й показваше, че този въпрос не я занимава особено.
— Не е важно. — Махна с ръка. — Ако може да се върне — добре. Ако не, не се тревожете за това.
— А мога ли да попитам — продължи Алекс — дали е имало и други подобни предмети в дома ви? Други антики.
Тя се замисли.
— Доколкото си спомням, не. Защо? Ценна ли е?
Алекс нямаше никакво желание да намесва агенцията в назряващата юридическа схватка, затова се поколеба, но накрая отговори:
— Възможно е.
— Тогава определено бих искала да я получа обратно.
— Разбирам.
— Колко струва?
— Не знам.
Цените на пазара не оставаха постоянни.
— И така, как да я получа обратно?
— Най-лесният начин е да се свържете с местното полицейско управление. Ние ще докладваме от наша страна.
— Благодаря ви.
Не ми хареса накъде тръгват нещата.
— Сигурна ли сте, че нямаше и други подобни предмети в къщата ви?
— Не съм сигурна, разбира се. Бях на седем или осем години по това време. — Не нарече Алекс идиот, но тонът й го подсказваше. — Не си спомням.
— Добре. — Алекс се облегна в стола си в опит да разсее напрежението. Жената не ми харесваше особено и предпочитах Ейми да си получи наградата. Всъщност вече съжалявах, че си бяхме наврели носовете в цялата тази работа. — Родителите ви, доколкото ми е известно, са загинали от лавина през деветдесет и осма.
— Точно така.
— Имате ли представа откъде са взели чашата?
— Не, винаги си е била у нас.
— Къде я държаха?
— В спалнята.
— Сигурна ли сте, че не знаете откъде са я взели?
Тя прехапа долната си устна, после каза:
— Останала съм с впечатлението, че я донесоха от едно от техните пътувания.
— Какво пътуване?
— Един от техните полети. По едно време работеха за Службата за проучвания. Ходеха заедно на изследователски мисии.
— Сигурна ли сте?
Тя сви рамене.
— Не съм съвсем сигурна, господин Бенедикт. Имайте предвид, че това е станало доста преди да се родя. Била съм на около две години, когато са напуснали Службата за проучвания.