— И това е станало?…
— През деветдесет и втора. Защо? Какво значение има?
— Предприемали ли са и други полети?
— Да. — Делия се усмихна. — Пътувахме доста.
— Къде ходихте, ако не възразявате, че питам?
Появи се малък диван и събеседничката ни седна.
— Не знам. Не на някакви специални места. По средата на нищото. Не си спомням точно.
— Наистина ли?
— Да. Винаги ми се е струвало странно. Отивахме до някаква станция. Беше доста вълнуващо преживяване за едно дете.
— Станция?
— Да.
— Знаете ли коя?
Тя отново започна да се нервира.
— Нямам идея.
— Сигурна ли сте, че е било станция?
— Да, беше в космоса. Какво друго би могло да е?
— Колко голяма беше станцията? Колко натоварена?
— Беше твърде отдавна. Пък и не мисля, че съм напускала кораба.
— Защо?
— Не знам. Предполагам, че паметта ми прави номера. Исках да сляза от кораба, но те… — Замълча, мъчеше се да си припомни. — Казаха ми нещо странно. Никога не го разбрах, ако трябва да съм честна. Казаха ми, че не е място за малки момиченца.
— Права сте. Наистина е странно.
— От друга страна, винаги съм смятала, че не се е случило точно така. Няма никакъв смисъл.
— Успяхте ли да разгледате станцията?
— О, да. Спомням си я. Приличаше на голям и дълъг цилиндър. — Тя се усмихна. — Изглеждаше страшно.
— Имаше ли някъде необичайни структури?
— Доколкото си спомням, не.
— В някой док ли кацнахте?
— Не знам.
— Видяхте ли някъде светлини?
Някои станции рекламират хотели и други услуги на големи пана, които се виждат при приближаване.
— Да, имаше светлини — петна, които пробягваха през станцията.
Докато говореха, Алекс преглеждаше информацията за семейството, която Джейкъб беше открил.
— Били сте с тях по време на лавината, нали?
— Да, но имах късмет. Бяхме на ски курорт в Каракас, когато започна земетресение и планината се стовари отгоре ни. Неколкостотин души загинаха.
— Сигурно е било ужасно преживяване за малко момиченце.
Тя извърна глава.
— Малцина в хотела оцеляха. — Пое дълбоко дъх. — Кражбата, за която споменахте, се случи година преди това.
Погледнах екрана с информацията. След инцидента Делия беше отишла при леля си на остров Сейнт Симеон.
— Госпожо Кейбъл — продължи Алекс, — какво се случи с вещите от къщата?
— Нямам представа — отговори тя. — Не ги видях вече.
— Добре, благодаря.
— Всъщност леля Мелиса, която ме взе, събра част от вещите. Но не много, струва ми се.
Алекс се приведе напред.
— Мога ли да ви помоля за една услуга.
— Разбира се.
— Когато имате възможност, проверете старите си вещи и вижте дали има нещо, което поне малко прилича на чашата. Нещо с английски букви. Или нещо, което изглежда странно.
— Добре.
— Благодаря ви.
— Господин Бенедикт, има още нещо.
— Да?
— Спомням си, че веднъж, когато се готвеха да влязат в станцията и мислеха, че не ги чувам, майка ми каза на баща ми, че е уплашена.
Проучих семейство Уескот. Адам беше получил степен по математика в Търнбул, малък западен колеж, после беше защитил докторат по астрофизика в Юли. Беше отказал да иде в академия и беше поискал да работи на терен за Службата за проучвания. Малцина от защитилите докторска степен поемаха по този път. Това би означавало, че не са загрижени да си създадат репутация или да се посветят на сериозни изследвания в съответната област, а желаят просто да се доближат до звездите и да посетят светове, които никой не е виждал. Обикновено не мислим за учените като за романтици, но тези хора като че ли попадаха тъкмо в тази категория. Бях прекарала две години като пилот към същата служба и познавам неколцина от тях. Те са истински ентусиасти. Една мисия обикновено обхваща област от осем до десет звезди. Отиваш във всяка система, събираш повече информация, отколкото някой някога ще си направи труда да прочете, и проучваш планетите, ако има такива. И особено внимателно оглеждаш световете в биозоната.
Погледнах снимката на Адам от дипломирането му в Търнбул. Беше на двайсет и две, изглеждаше добре, с кестенява коса, сини очи и уверена усмивка. Момче, което няма никакви съмнения, че ще е първенец на випуска си.
Изрових, каквото можах. Адам Уескот прави изследвания в централната лаборатория за обработка на Кармел. Уескот влиза в „Лъмли“ — за първи път се качва на междузвезден кораб. Тринайсетгодишен получава награда за изследовател — усмихва се, сякаш съзнава, че тя ще е една от многото. Изглеждаше добре в униформа, стегнат и спретнат, сияеше като възрастния, също в униформа, който се ръкуваше с него и му подаваше плочата. Обърна се и видях публиката — петнайсет момчета в безупречни униформи и може би около три пъти повече възрастни — гордите родители на малката група изследователи от — според лентата, закачена на едната стена — Проучвателското философско общество, което очевидно спонсорираше мероприятията.