Дори успях да го чуя да говори.
— Благодаря ти, Харв — промълви той и веднага се поправи: — Господин Страйкър.
Усмивка за публиката — всички знаем, че това е добрият стар Харв. Измъкна лист хартия от джоба си, разгъна го и зачете:
— От името на всички искам да благодаря на родителите, на господин Страйкър и на Обществото. Задължени сме ви за помощта. Без вас сега нямаше да сме тук.
Детето беше поело по пътя си.
Следващият материал показа Адам вече на средна възраст, като гост на масата на Джей Битърман, който беше получил наградата „Карфакс“. И отново Адам на празненството за рождения ден на жена политик, с която беше завързал мимолетна връзка.
И сватбата на Адам. Беше проявил добър вкус и се беше оженил за пилота си, Маргарет Колоник. Маргарет изглеждаше прекрасно като всяка булка — щастлива и развълнувана. Всъщност би изглеждала добре дори в машинното отделение. Имаше същата блестяща черна коса като дъщеря си, същите идеални черти и усмивка, която озаряваше стаята.
Практиката в Службата за проучвания бе изследователите да сменят пилотите си след всяка мисия. Средната продължителност на мисията сега е от осем до девет месеца и не вярвах нещата да са били много по-различни преди четирийсет години. Това се правеше, защото мисиите обикновено включват само пилот и един-двама изследователи. Хора, затворени заедно толкова време, обикновено започват да си лазят по нервите.
Но информацията показваше, че щастливата двойка е извършила десет последователни полета. На последните два бяха взели и Делия.
Седях в офиса и гледах как Маргарет Колоник тръгва по пътеката, за да се врече на своя любим. Тя не беше нежно цвете. Баща й бе умрял рано и тя бе отгледана от чичо си — възпълен мъж, който непрекъснато се озърташе, сякаш искаше да избяга. Не ми приличаше на човек, с когото е била много близка.
Церемонията беше религиозна. Свещеникът искаше благословията на Всемогъщия за щастливата двойка и напътстваше младоженците при произнасянето на обетите. Кумът даде халките, Адам плъзна едната на пръста на Маргарет, която се отпусна в прегръдките му. Целунаха се.
Завиждах им. Имам добър живот и не мога да се оплача, но не мисля, че някога съм изпитвала чистата радост, която видях в очите на Маргарет, когато пое по пътеката към своя любим.
Кумът беше представен като стар приятел на Адам, Толи Уейнборн. Разпознах го веднага. Върнах се на церемонията за награждаването на момчетата и го забелязах и там. Беше на около тринайсет, стоеше мирно с приятелите си, напрегнат и невинен.
Открих Толи след кратко търсене. Живееше в Баркеса, на северния бряг, където беше администратор в социална служба — място, където хората отиват, когато имат неприятности. Изкуственият интелект съобщи, че в момента не е възможно да говоря с него, но ще ми се обади по-късно.
Докато чаках, потърсих книги, в които се споменава за марголианците и полетът им от Земята. Попаднах на „Златната лампа“ от Али Омар. Тя разглеждаше дългата история на човечеството като низ от застои и завои. Основният й въпрос бе: „Какво би се случило, ако след двайсет и седми век човешката раса беше успяла да избегне вътрешните размирици, икономическото преразпределение и кризите? Щяхме ли да избегнем последвалите мрачни епохи през четвъртото, седмото и деветото хилядолетие? Щяхме ли да постигнем праволинеен прогрес. Къде щяхме да сме сега?
Не отговаряше на собствените си въпроси, а се задоволяваше да спекулира с идеята, че марголианците може да са го постигнали. Тогава те щяха да са три или четири хиляди години по-напред в технологично отношение и щяха да гледат на нас не като на варвари, а като на низши създания.
В ранните години на междузвездните пътувания хората се тревожели от срещите с извънземни видове, които биха могли да ги превъзхождат значително. В технологично отношение. Може би и в етично. Вероятно и в двете. И този страх се коренеше в това, че изправени пред хиперцивилизация, дори и благонамерена, хората можеха да се обезсърчат. Подобен ефект е наблюдаван често в ранните времена — когато човечеството се разселвало из родния свят.