Но по отношение на марголианците страховете, разбира се, бяха безпочвени. След като бяха напуснали Земята, никой не ги беше виждал. А единствените извънземни, които срещнахме, са телепатите от Ашиюр — немите. Понякога приятели, понякога съперници, понякога врагове. Изненадващо, но се оказа, че са на същото технологично ниво като нас. И тъй като все още водеха войни помежду си и от време на време срещу нас, осъзнахме, че не са по-добри от хората.
Други нямаше. През хилядолетията открихме множество светове с наличие на живот, но на нито един от тях нямаше вид с разпознаваема за нас интелигентност. Разбира се, съществуват видове с такъв потенциал. Ако сте готови да чакате неколкостотин хиляди години, може и да намерите с кого да си поговорите. Но в галактиката, както казва Арт Бенсън, има още много неизследвани места.
Толи така и не се обади, така че се опитах да го открия в дома му същата вечер. Когато споменах името Уескот на изкуствения му интелект, той веднага се съгласи да говори с мен. Все още изглеждаше сравнително млад. Чертите му, леко пухкави у тринайсетгодишното момче и привлекателни у кума, сега бяха белязани от някаква светска умора.
Беше напълнял, лицето му бе прорязано от бръчки, а някога червеникавата му коса беше посивяла. Имаше брада и изглеждаше някак измъчен. Твърде много години на обществена служба, може би. Твърде много тъжни истории.
Представих му се и обясних, че правя историческо проучване.
— Поддържахте ли връзка с Адам, след като се ожени? — попитах.
Той не можа да потисне усмивката си.
— Беше невъзможно. Непрекъснато отсъстваше.
— Виждахте ли го изобщо?
Той прехапа устна и се отпусна в стола.
— Няколко пъти. През първите години.
— А след като е напуснал Службата за проучвания? Когато кариерата му е приключила?
Този път нямаше колебание.
— Кариерата му никога не приключи — заяви категорично Толи. — Може и да беше напуснал Службата, но с Маргарет продължаваха да летят на своя глава.
— Искате да кажете, че сами са плащали сметките?
— Да.
— И защо?
Сви рамене.
— Не знам. Винаги съм смятал, че са се пристрастили и не могат да се спрат. Веднъж дори го попитах.
И какво отговори?
— Че светът е твърде малък.
— Но защо не са останали в Службата за проучвания, щом са искали да летят?
— Каза, че от Службата винаги му подготвяли поръчение, а той искал да лети накъдето си поиска.
— Това струва ли ви се логично?
— Напълно. Те имаха доста пари. Спестяваха през всичките тези години, а и Маргарет имаше достъп до някакъв фонд.
— Някога мислили ли сте да отидете с тях?
— Кой? Аз? — Усмивката изплува на лицето му. — Предпочитам да съм здраво стъпил на земята. Добрата стара твърда земя. Пък и имах кариера.
— Те поканиха ли ви?
Той потърка брадичката си.
— Просто не мога да си спомня. Беше твърде отдавна. Сигурен съм, че щяха да намерят място и за мен, ако ги бях помолил.
— Знаете ли къде са ходили? Имам предвид частните полети. До едно и също място ли пътуваха?
Той се пресегна към чаша, пълна с безцветна течност и ледени кубчета, отпи и я върна на мястото й.
— Винаги съм смятал, че ходят на различни места.
— Но не сте ги питали?
— Какъв смисъл има да се ходи все на едно и също място?
— Не знам — признах аз.
— Трябва да имате нещо наум, за да задавате този въпрос.
Казах, че просто ми е хрумнало.
— Какво значение има? — попита той.
— Опитваме се да подредим историята на мисиите през годините.
Отговорът, изглежда, го удовлетвори.
— Адам никога ли не ви спомена нищо за тези полети?
— Не ги виждах толкова често. И не мога да си спомня да е казвал нещо. Освен че когато се връщаше, се радваше, че си е у дома.
— Има ли някой друг, с когото може да е говорил? Който би могъл да знае докъде са били последните мисии?
Помисли няколко минути и спомена две имена — човек, който беше починал преди няколко години, и една приятелка на Маргарет, но и тя беше мъртва.
— Да опитаме по друг начин. Дали Адам или Маргарет са ви споменавали, че са открили нещо? Нещо необичайно?
— Като например?
— Стар космически кораб. Много стар.
— Не, не знам. — Поклати глава. — Е, може би само веднъж спомена нещо подобно.
— Какво каза?
— Шегуваше се. Подхвърли, че знае нещо, което ще вземе ума на всички.
— Но не уточни какво?
— Не, само се усмихна и заяви, че при следващото им завръщане ще получа изненадата на живота си. Но Адам си беше шегобиец. Разбирате какво имам предвид, нали?