Адам се появи след минути в центъра на стаята. Беше официално облечен, с червено сако, сива риза и черни панталони. Беше в средата на четирийсетте, с издължено лице и черти, които подсказваха, че не се усмихва често.
Алекс ни представи. Появиха се столове за двата аватара и те седнаха. Разменихме няколко реплики за времето и колко приятно изглеждат кабинетът и къщата. Това се случва винаги. Очевидно няма никакво значение за аватарите, но Алекс като че ли се нуждае от процеса, за да настрои ума си. Беше използвал аватари няколко пъти, за да потвърди или отхвърли информация, свързана със съществуването и местонахождението на различни антики. Но си има метод и ако го попитате, ще ви каже, че трябва да приемете илюзията, че говорите с истински хора, а не просто със заместители.
Къщата беше разположена на върха на нисък хълм, където беше много ветровито. Често ни навестяваха студени повеи от североизток, прозорците тракаха, а дърветата се люлееха. Във въздуха се носеше миризма на сняг.
— Ще има буря — каза Маргарет.
Дърветата бяха близо до къщата и в някои дни вятърът беше толкова силен, че Алекс се плашеше да не би някое от тях да падне върху покрива. Каза нещо в този смисъл на Маргарет, след което смени темата и насочи разговора към мисиите. Попита Адам колко време е работил в Службата за проучвания.
— Петнайсет години — отговори той. — Държах първенството в изследователските мисии.
— Колко време прекарвахте на кораба? — продължи Алекс.
— Правехме средно по една мисия на година. Тя продължаваше от осем до десет месеца. Понякога повече, понякога по-малко. Между полетите приемах академични и лабораторни задачи. Понякога просто си почивах.
— Маргарет, очевидно не си била негов пилот от самото начало. Твърде млада си.
Тя се усмихна, поласкана от комплимента.
— Адам извършваше полети в продължение на четири години, преди да се появи на „Сокол“.
— Това е бил вашият кораб през цялото време?
— Да, получих „Сокол“ още първия ден, в който започнах работа за Службата за проучвания. През втората година там срещнах Адам.
— При първата ни съвместна мисия решихме да се оженим — рече Адам.
Размениха си погледи.
— Любов от пръв поглед — засмя се Алекс.
Адам кимна.
— Любовта винаги е от пръв поглед.
— Късметлийка съм — сподели Маргарет. — Той е добър човек.
Алекс се обърна към мен и попита:
— Чейс, докато работеше в Службата за проучвания, хрумвало ли ти е да се ожениш за някой от пътниците?
— В никакъв случай — отвърнах.
Той се усмихна и се обърна към Адам.
— Казвате, че никой не е прекарвал повече време от вас в корабите на службата. Петнайсет години, обикновено само с още един човек на борда. Никой от колегите ви не може да се похвали с такова постижение.
— Бафъл.
— Моля?
— Емори Бафъл, той беше вторият… Осем години полети.
— Познавахте ли го?
— Срещал съм го. — Усмихна се. — Беше съвестен работник. И знам какво си мислите.
— Какво си мислим?
— Че сме самотници. Но не е така.
— Никога не съм смятала подобно нещо — вметнах аз.
— Вижте, истината е, че обичах да имам компания. И на двамата ни харесваше. Особено на Маргарет. Но работата беше много важна за мен.
Маргарет кимна.
— Той беше най-добрият изследовател в Службата.
Повечето пилоти не остават дълго в Службата за проучвания. Влизаш, трупаш опит и се местиш другаде. Дългите полети само с шепа хора на борда могат да бъдат изнурителни, а и парите на други места са повече. Когато работех там, нямах търпение да се прехвърля.
— Бяхте ли запалени по ските? — попита Алекс.
— Аз бях — отговори Маргарет. — Божичко, накарах го да отидем в Ориноко…
— Ски курорта?
— Да. Бяхме ходили там и преди. Адам беше доста добър, като се има предвид колко малко е карал.
— Какво всъщност се случи в Ориноко?
— Имаше земетресение. Истинска ирония на съдбата. Бяха пуснали предупреждения за лавини, съобщаваха да стоим встрани от склоновете. Условията бяха лоши. Но вместо това стана земетресение.
— Не ви ли предупредиха?
— Не. Там никога не бе ставало такова нещо и никой не го очакваше.
— От колко време бяхте напуснали Службата за проучване по това време?
— От шест години.
— Защо напуснахте?
Спогледаха се. Тук беше разковничето. Ако семейство Уескот бяха скрили нещо, то нямаше да е достъпно в мрежата и аватарите нямаше да го знаят.