— Просто решихме, че ни стига. Искаше ни се да спрем. Да си отидем у дома.
— Значи просто напуснахте?
— Да. Установихме се в Стернберген. Предградие на Андикуар.
Алекс поседя мълчаливо, като барабанеше с пръсти по облегалката на дивана.
— Но скоро след като сте напуснали Службата за проучвания, отново сте полетели?
— Да.
— Защо?
Адам, който известно време мълчаливо наблюдава как Маргарет обмисля отговора, се намеси:
— Липсваха ни старите дни. И двамата обичахме да излизаме в космоса просто така. Знаете ли, ако не сте минали покрай някои от тези светове, не можете да си представите за какво става въпрос. Започнахме да се чувстваме приковани към земята.
— Изглежда това усещане се е появило веднага след като сте се заселили в Стернберген.
Маргарет се усмихна
— Да. Не ни отне много време.
— Открихме, че не можем просто да мързелуваме и да се изтягаме на верандата. И двамата обичахме работата си. Липсваше ни — заяви Адам.
— Тогава защо не се върнахте на работа и да оставите Службата за проучвания да плаща сметките?
— Да — поде Адам, — можехме да постъпим и така. Но мисля, че ни харесваше да вървим с наша крачка, без да изпълняваме чужди проекти, без да ни трябва разрешение. Имахме необходимите ресурси.
— Освен това — допълни Маргарет — искахме Делия да види какво има там.
— Била е много малка.
— Така е.
— Твърде малка, за да разбере.
— Не — възрази Адам, — беше достатъчно голяма, за да види колко е красиво. Колко е спокойно.
— Можела е да дойде и на мисиите ви за Службата за проучвания.
— Идвала е — усмихна се Маргарет. — Направи две пътувания с нас. Но сметнахме, че е важно да следваме собствена програма.
Алекс премести поглед от единия към другия и попита:
— Възможно ли е да сте търсили нещо?
— Какво например? — учуди се Маргарет.
— Марголия.
И двамата се засмяха.
— Марголия е мит — каза тя. — Няма такова място.
— Не — каза Алекс, — не е мит.
И двамата заявиха в един глас, че едва ли го мислим сериозно.
Алекс продължи:
— Открихте ли нещо необичайно на мисиите за Службата за проучвания?
— Разбира се! — Адам засия. — Намерихме две слънца, които се приближаваха едно към друго в Галицианския облак. Ще се сблъскат след по-малко от хиляда години. Мисля, че по време на следващата експедиция…
— Имам предвид артефакти — прекъсна го Алекс.
— Артефакти?
— Да. Попадали ли сте на артефакти? Нещо от друга епоха?
— Веднъж. — Лицето на Адам притъмня. — Намерихме изоставена совалка. Беше от делакондански кораб. На няколко века.
— Не това търсим.
Адам сви рамене.
— С пилот и пътник на борда.
— В дома си сте имали чаша от около двайсет и осми век по земния календар.
И двамата отговориха едновременно, Адам заяви, че не знае нищо за подобна чаша, а Маргарет каза, че това не е възможно.
— Смятаме, че е била в спалнята. В дома ви в Стернберген.
— Не си спомням подобно нещо.
Маргарет поклати глава.
— Не сме притежавали такава чаша.
— Както и да е — каза Алекс. — Очевидно не е било включено в програмирането ви.
Което според мен показваше, че семейство Уескот са имали нещо за криене. Бяха споменавали чашата помежду си, но новината никога не беше напускала къщата.
Малко преди да затворим за деня, Джейкъб ме информира, че приближава посетител.
— Спуска се в момента — оповести той.
На календара за срещи нямаше отбелязано нищо.
— Кой е, Джейкъб? — попитах.
— Господин Болтън. Търси Алекс.
Погледнах през прозореца. Бурята, която беше събирала сили цял ден, накрая се беше отприщила. Засега просто валеше, но скоро времето щеше да се влоши. Казах на Джейкъб:
— Свържи го с мен. Алекс е зает в момента.
Превозно средство в черно и жълто се спусна от сивото небе. Логото ББА беше изписано с големи жълти букви на корпуса. Включих интеркома и казах на Алекс:
— Шефе, Оли Болтън е тук. Спуска се към площадката.
— Виждам го. Слизам веднага.
В офиса се появи образ: Болтън, седнал в черната машина.
— Здравей, Чейс — поздрави весело той. — Удоволствие е да те видя отново.
— Здравей, Оли.
— Извинявам се, че се отбивам без предупреждение. Просто бях наблизо.
Май вече споменах, че Болтън имаше излъчването, присъщо на сериозните политически лидери. Никога не забравяше име и имаше репутацията на упорит и методичен човек. Един познат твърдеше, че е от хората, които би желал да са на твоя страна, когато нещата не вървят добре. И все пак имаше нещо в него, което ме отблъскваше. Може би убеждението му, че забелязва неща, които останалите пропускат.