— Фалира преди двайсет години — отговори той. Гласът му беше толкова сериозен, сякаш съдбата на света зависеше от този разговор. — Съжалявам, госпожице Колпат, но всичко освен финансовите документи беше унищожено. Отдавна. Но мога да ви разкажа много за Бейкър.
Бил компетентен, изобретателен, трудолюбив и тъй нататък.
— Но не мога да ви кажа много за различните операции. Беше твърде отдавна.
— Значи няма никакви документи за маршрутите на корабите?
Изглежда изоставаше с пет секунди в разговора. Премисли въпроса ми, като масажираше врата си.
— Не. Никакви.
— Колко кораба имаше компанията?
— Когато прекратихме дейността си, имахме девет.
— Знаете ли къде са сега?
— Смятате, че изкуствените интелекти са направили перманентен запис на всичко?
— Възможно ли е?
— Разбира се. За съжаление нашият флот доста остаря и накрая се износи. Това беше и една от причините да затворим. Трябваше да направим подобрения или да купим нови кораби. И в двата случая… — Завъртя глава, за да раздвижи врата си. — Така че прекратихме. Повечето от корабите бяха рециклирани.
— Ами изкуствените им интелекти?
— Бяха свалени и дадени на съхранение. Мисля, че изискването е да се пазят девет години след разрушаването на кораба. — Помисли малко и добави: — Да. Точно така. Девет години.
— А после?
Сви рамене.
— Изтриват ги.
Намръщи се и изражението му стана мрачно.
— Мога ли да попитам защо се интересувате? Не ми изглежда важно за биографията.
Смотолевих нещо за статистически изследвания, благодарих му и прекъснах връзката.
— Мисля, че ударихме на камък — казах на Алекс.
Той не си позволи да се обезсърчи. Въпреки липсата на напредък беше в добро настроение. По-късно открих, че е бил потърсен от потенциален клиент, който се интересувал от диаманта „Рордан“. В случай че сте от малкото хора в Конфедерацията, които не са чували за този диамант, ще ви кажа, че е бил носен от Анабел Кейшоун, и се смята за прокълнат. Той бе един от трите предмета в инвентара ни, официално класифицирани в тази категория. Подобна мистика вдигаше цената.
— Все още не сме изчерпали всички възможности — каза Алекс.
Предусещах какво ще последва.
— Какво ще правим сега?
„Ние“ в „Рейнбоу Ентерпрайзис“ си беше просто израз, нещо като декорация.
— Службата за проучвания не унищожава записите си — каза той. — Навярно ще е интересно да се провери дали семейство Уескот са докладвали за необичайни находки, особено през по-късните си мисии.
Започвах да се уморявам от цялата тази история.
— Алекс, ако бяха открили нещо, свързано с чашата, като Марголия например, не смяташ ли, че Службата за проучвания щеше да се задейства досега?
Той ми хвърли един от погледите си „имаш още много да учиш“.
— Смяташ, че четат докладите? Пък и нали стигнахме до извода, че ако са открили нещо, семейство Уескот са пропуснали да го споменат в доклада си.
— Да, смятам, че е доста добро предположение. А ти?
— Всъщност и аз мисля така. Но не можем да сме сигурни. Все пак съществува вероятността в докладите да има нещо, което да ни подскаже истината. Няма да навреди да погледнем.
8
Дали групата на Хари Уилямс е успяла да построи общество, лишено от несправедливостите, които ни тормозят? Първата ни реакция е да кажем: не, това не може да бъде направено, докато самата човешка природа не се промени. Но подобен възглед отрича възможността ни да се учим от историята, способността ни да избегнем инквизициите, диктатурите и кръвопролитията на отминалите епохи. Не позволява да вярваме, че програмирането на фалшиви ценности у младите може да бъде спряно. Хората могат да се научат да живеят разумно. Ако са успели да се установят на избрания от тях свят и да предадат идеалите си на следващите поколения, ако са съумели да не забравят кои са, тогава успехът може и да е бил постигнат. Възможно е и да не сме чували нищо за тях след заминаването им преди шест века, защото са искали да се опазят чисти. Иска ми се да вярвам, че е точно така.
Коша Малкева, „Пътят към Вавилон“, 3376 година по земния календар
Административните офиси на Департамента за планетарни проучвания и астрономически изследвания бяха разположени в комплекс от стъклени и пластмасови сгради в северната част на Андикуар, на брега на Наракоби. Оперативният му център беше на половин континент разстояние, но тук се решаваше политиката, тук се забавляваха политиците, одобряваха се мисиите, разпределяха се ресурсите. Тук се взимаха индивидуалните решения и тук идваха изследователите, за да представят и защитават проектите си. Пресцентърът също беше тук, тук се съхраняваха и записите.