И тръгна напред.
Куполите бяха свързани с тунели. Стълбища водеха до подземни помещения. Тези места винаги са някак призрачни, осветявани само от лампите, закачени за китките ни. Сенките се гонят пред очите ти и винаги имаш усещането, че нещо се движи на ръба на полезрението ти. Спомням си, че четох как Касмир Колчевски бил нападнат на такова място от охранителен робот, който неволно активирал.
Вандалите бяха действали безжалостно.
Минахме през операционните отсеци, гимнастическия салон и жилищните помещения. През кухня и трапезария. Навсякъде чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — изсипано. Кабинетите бяха отворени с горелка, хранилищата бяха разбити. Мястото беше опустошено. Не беше останало почти нищо, което да става за продан. Стъпвахме внимателно покрай счупени стъкла, информационни дискове и преобърнати маси. Част от облеклата оцеляват учудващо дълго във вакуум. Но открихме само няколко дрехи, повечето станали жертва на химикалите, вложени в тъканта. Или пък бяха твърде обикновени, за да представляват интерес за някого. Един пуловер има стойност само ако е бил носен от легендарен генерал или гениален драматург, но работните униформи с раменна нашивка или напечатано обозначение над горен джоб — БАЗА „ГИДЕОН“, или нещо подобно, струват доста. Открихме само една, но разпокъсана. Надписът, разбира се на целиански, обграждаше висок и остър връх.
— Емблемата на станцията — обясни Алекс.
Вандалите бяха отнесли и електронното оборудване от контролния център. Бяха разкъсали панелите, за да достигнат до него. Явно бяха търсили части с обозначенията на базата. Всичко останало бе просто изтръгнато и захвърлено на пода.
Алекс беше бесен, когато приключихме огледа. В останалите три купола и в подземната мрежа положението бе същото. Имаше само едно изключение в царящия хаос. Открихме стая, в която имаше проектори, четящи устройства и информационни кристали, изчерпали енергията си дълго преди да изтекат шестте века, които ни деляха от онова време. В единия ъгъл имаше счупен съд и малко лед, а в друг беше захвърлен разкъсан килим. В центъра на стаята стоеше малка масичка, върху която беше разтворена книга.
— Поне няма да е пълен провал. Това ще ни донесе някакви пари — казах аз и отидох да я огледам.
А може би нямаше.
Беше миналогодишното издание на „Наръчник на антикваря“.
— Изглежда, вандалът е знаел, че ще дойдем — заяви Алекс — Казва ни „здрасти“.
2
Казах му, че в идиот. Обясних му, че предлага на търг нашата история, като я превръща в дрънкулки и ги дава на хора, които си нямат представа кой е бил Майк Естър. И че когато стигне до края, когато и последният кристал бъде взет от музеите и продаден на бижутерите, няма да ни остане нищо от създателите на нашия свят. Той се усмихна, поклати глава и за миг си помислих, че е изгубил гласа си.
— Стари приятелю — каза, — те отдавна са продадени.
Харас Кора, „Хрониките на Бинаква“, 4417 година по земния календар
Уинета Яшевик беше археологическата ни свръзка в Службата за проучвания. Беше началник на отдела за връзки с обществеността. Уинди беше единственият човек, на когото бях разкрила нашата цел, но знаех, че тя никога не би предала информацията на някой от конкурентите на Алекс. Беше истинска вярваща. Според нея ние превръщахме реликвите в екзотични украшения и ги продавахме на частни купувачи. Смяташе това за безчестие и винаги, без да го казва направо, успяваше да ме накара да се почувствам етично непригодна. Бях нещо като изгубената овца — покварена от лъжливата суета на света, забравила пътя към дома.
За нея беше лесно да ме съди. Беше родена в богатство и не знаеше какво е нищета. Но това е друг въпрос.
Когато застанах пред кабинета й в комплекса на Службата за проучвания, на втория етаж на сградата „Колман“, тя засия, махна ми да вляза и затвори вратата,
— Върна се по-бързо, отколкото очаквах. Открихте ли мястото?
— Там беше — отговорих, — Точно както каза Алекс. Но някой беше пристигнал преди нас и беше проникнал вътре.
Тя въздъхна.
— Навсякъде крадци. Е, както и да е. Поздравления. Сега вече знаеш как се чувстваме ние, когато вие с Алекс попаднете на някое находище. — Тя млъкна, усмихна се, сякаш да ми покаже, че не желае да нарани чувствата ми, а се шегува, нали се сещам. — Успяхте ли да отмъкнете нещо оттам?
Не обърнах внимание на фразеологията и отговорих:
— Не, беше почистено.
Затвори очи и сви устни, но не каза нищо. Уинди беше висока, тъмна и влагаше страст в нещата, в които вярваше. Никакви половинчати мерки. Мен ме търпеше, защото нямаше сили да захвърли приятелство, което датираше от времето, когато и двете си играехме с кукли.