— Чудя се дали и ние ще развием такива способности в бъдеще — каза един от мъжете.
Една от жените се изправи и заяви:
— Надявам се, че не.
Мери се засмя.
— Аз вече мога да го правя.
— Покажи ми — помоли Лари, най-младият на борда.
Мери се обърна към мен.
— Можеш ли да разчетеш мислите му, Чейс?
— О, да — отвърнах.
Никой не изгаряше от нетърпение да се приземим. Франк раздаваше питиета всяка вечер и се веселяхме. Мери сподели, че още си спомня първия си полет в чуждоземното пространство — бил ужасно изнервящ.
— Няма да ти се случи нищо подобно до края на живота ти.
Хубави времена бяха на „Дипси-Дудъл“.
Най-напред трябва да заявя, че при пътуването ми до провинцията на немите всички ашиюри се държаха с мен изключително любезно. И все пак си давахме сметка, че „нещото“ на мостика е различно, и то не само физически. Това усещане за „другия“, колкото и незаплашително да беше, ни сплоти. Стадният инстинкт влезе в действие.
Сприятелих се с няколко души на този полет, хора, с които все още поддържам връзка. Като Джо Клеймор, социолог от Токсикон, изучаващ особеностите на общество с широко разпространена телепатия. И Мери Дипалма от древния Лондон. И Толмън Едуард, търговски представител. Той също като мен никога не беше пътувал из Единението. Беше се отправил към вътрешността, за да изглади търговски проблем.
Оттогава си мисля, че всички усилия по издирването на „Сокол“ си заслужаваха заради няколкото дни с тези хора. Всичко започна с една чаша от междузвезден кораб. Докато пиша това, на бюрото ми стои друга такава. Символите и този път са непознати, но орелът е заменен от седмолъчна звезда с ореол. Не е от „Откривател“, а от „Дипси-Дудъл“.
Но всичко си има край. Когато капитан Джапур се появи да ни информира, че пристигаме след четиринайсет часа, всички се почувствахме, сякаш бяхме изгубили нещо. По-голямата част от живота си съм прекарала в полети, но не съм усещала подобно нещо. Капитанът ни попита дали сме добре и може ли да направи нещо за нас, после се оттегли.
Франк ме дръпна настрани.
— Мислила ли си как ще се оправиш там?
— Какво имаш предвид?
— Ще имаш проблем с езика.
— Защо? — Смятах, че щом ще си имам работа с телепати, комуникацията ще е лесна.
— Мислиш на стандартния език. Те ще разчетат образите, но не и езика. Дори и те да те разберат, ти няма да можеш да ги разбереш.
— Какво предлагаш?
— Това ще ти помогне. — Той отвори чекмедже, измъкна електронен бележник и му заговори:
— Помогнете ми, изгубих се.
На екрана се появиха няколко думи на езика на немите.
— Просто им показваш това. Те ще го прочетат и ще ти напишат отговор. — Усмихна се. — Не очаквай да носят гласови кутии.
— Как да разчета отговора?
Имаше клавиатура със символите на немите.
— Те могат да въведат вътре каквото си искат. То ще бъде преведено и показано. Не е удобно за дълги разговори, но ще ти помогне да си поръчаш храна и да откриеш хотел.
— Мога ли да го взема назаем?
— Можеш да го наемеш.
— Непременно — заявих. Не беше евтино, но го вписах на сметката на „Рейнбоу“. — Ами храната? Ще имам ли проблеми?
— Някои от големите хотели предлагат меню и за хора. Но не се опитвай да ядеш храната на ашиюрите.
Бях виждала снимки на някои от храните им, така че нямаше опасност да се подведа.
— Още нещо, Чейс. На служебното ни гише винаги ще намериш някого, който да говори стандартен език. Или се обади по линка. Ще те упътят как да стигнеш там, където искаш да отидеш.
През нощта слязохме на орбиталната станция над Ксиала, прибрахме багажа си и се сбогувахме. На добър час и всичко останало. Капитан Джапур също се появи. Влязохме в широка зала с неми. Извисяваха се доста над нас и имаха по шест цифри на всяка ръка. Носеха мрачни дрехи (с изключение на една женска с жълта шапка, напомняща сомбреро). Гледаха ни, както казва старата поговорка, сякаш бяхме от Башубал. Франк ни изпрати, каза, че всичко ще е наред, и ни пожела успех. Изглеждаше особено загрижен за мен. След това изведнъж се оказах сама.
Не бях изпитвала толкова силна тревога.
Жена с две деца ме подмина, но застана така, че да е между мен и тях, сякаш бях опасна. Зачудих се дали усетиха възмущението, което се надигна в мен. Каква е ползата да имаш телепатични способности, ако емпатията не ти е присъща?
Залата беше почти празна, за което бях благодарна. Запътих се към един от порталите и погледнах навън. Слънцето тъкмо изгряваше над извивката на планетата. Но точно отдолу все още беше нощ. Успях да различа голяма луна — залязваше на запад и мекият й блясък огряваше верига планински върхове.