Служебното гише ме изненада. Аватарът беше мое копие.
— Какво обичаш, Чейс? — попита тя.
Потвърдих резервацията за Боркарат. Корабът щеше да излети следващия следобед. Тя ми препоръча хотел, запази ми стая и ми пожела приятна вечер.
Всъщност изглеждаше доста добре.
Като цяло анатомичната структура на немите е подобна на нашата, поне по отношение на отделителната система. Предполагам, че начините, по които едно интелигентно същество може да функционира, са ограничени. Необходима е гравитация, така че приемането на енергиен ресурс трябва да става в горната част на тялото, обработката на храната се извършва по средата, а елиминацията близо до дъното на обработващата система. Всъщност искам да ви кажа, че стаите за хора в хотел „Гобул“ са всъщност стаи за неми. Всичко е по-голямо и трябва да призная, че тоалетната беше малко предизвикателство.
Изядох първото си ядене в ресторанта в опит да посвикна с домакините си. Седях там като идиот, убедена, че всички гледат мен, истинската мен, а не просто външната обвивка, която обикновено излагам на показ. Най-трудното беше да се сдържам да не избягам, не ми харесваше близостта им, борех се да овладея емоциите си и бях наясно, че те са видими за всеки, който си даде труд да погледне. Джо Клемор ми бе казал, че немите са способни, до определена степен, разбира се, да защитават умовете си един от друг. Според него вероятно щяха да еволюират до същество с единно съзнание. И накрая добави плашещата възможност и ние да тръгнем по подобен път.
Един-двама дойдоха да се представят и аз ги поздравих с тетрадката, но това беше неудобна работа. Казаха ми, че никога не са виждали истински човек — опитваха се да ми направят комплимент. Чувствах се като животно в зоопарк.
Тръгнаха си след няколко минути. Храната ми дойде и аз я изядох набързо, като се опитвах да се усмихвам на немите, които ме гледаха крадешком. С облекчение се прибрах в стаята си.
Зачудих се дали да не отменя всичко и да оставя Алекс да търси „Сокол“.
Той щеше да го направи.
Нямаше да ми каже нищо, нямаше да ме упрекне, но знаех какво ще си помисли. Изпрати жена да върши мъжката работа.
Сутринта се качих на „Комар“. Директен полет към Боркарат — един от главните светове в Единението, на шейсет и четири светлинни години от Ксиала.
Имах двайсет и един спътници, всички неми. Когато влязох, повечето бяха в общата зала. „Обща“ е точната дума. Млад мъжки индивид ме забеляза и макар че никой друг не се обърна към мен, внезапно осъзнах, че всички ме гледат през неговите очи.
Дете зарови глава в полите на майка си.
Веднага разбрах, че полетът ще е много приятен. Усмихнах се вяло на младия мъжкар. Немите не се усмихват приятно. Може би нямат нужда да го правят. Онези, които живеят сред нас, са придобили този навик, но усмивката не им е присъща и затова винаги те побиват тръпки, когато се опитат да се усмихнат.
Друго характерно за немите е, че те не говорят. Намирате се в стая с над двайсет души и всички стоят мълчаливо и се гледат. Никой не продумва.
Опитват се да са приветливи. Изразиха доброжелателността си с жестове. Неколцина ме погледнаха в очите, други вдигнаха ръка за поздрав.
След няколко минути направих онова, което се бях зарекла да не правя: влязох в каютата си и затворих вратата, като от все сърце желаех да мога да затворя така и съзнанието си. Известно време след това чух да се затварят люкове. Двигателите се включиха.
На вратата се почука. Отворих и видях ням със сива униформа като на Франк. Подаде ми бяла карта. На нея пишеше:
„Добре дошли на борда. Готови сме за излитане“. После втора карта: „Имате ли нужда от помощ?“
Наклоних се напред и посочих челото си, като глупачка. Исках да му кажа, че мисля. Оформих думата „Не“ в ума си. „Не, благодаря ви. Добре съм.“
После си спомних, че немият сигурно не разбира стандартния език, но той кимна.
„Знам, че има ремъци към стола ми. Ще ги използвам.“
Визуализирах себе си, осигурена с ремъците.
Той се поклони отново и си тръгна.
„Аз съм малка синя кутийка за бисквити.“
Скрих се в каютата си. Щях да излизам само за да използвам местата за миене или да взема храната си, която беше прилична. (Разбрах, че е имало специални приготовления на кораба заради мен). Четири дни не бяха кой знае колко. Щях да го преживея.
Беше минал около час от началото на полета, когато се почука отново. Този път не беше служителят, а мъжки индивид на неопределима възраст, висок дори за Ням. Твърде висок за коридора, затова се привеждаше. Погледна ме със студени и твърди очи и се зачудих дали вижда моето отвращение. Носеше сини панталони и свободна риза, облекло, което не беше необичайно за немите, въпреки че предпочитаха роби.